Посмъртен образ
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #9
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Посмъртен образ». Краткое содержание книги:
— Кажете ми, Виктор някога споменавал ли е пред вас за човек, свързан с киното?
— За кого? — учуди се тя.
— Ами например за режисьора Смулов.
— Не. — Жената поклати глава. — Не съм чувала за такъв.
— А за Алина Вазнис?
— Не, какво говорите!
— А вие чували ли сте за нея?
— Да, разбира се, и по телевизията я показваха. Красиво момиче.
— А знаете ли, че тя двайсет години е живяла на съседната улица?
— Сериозно?! — Майката на Волошин плесна с ръце. — Гледай ти! А аз да не знам. А вие защо питате? Какво, Витюша познавал ли се е с нея?
— Не знам — въздъхна Селуянов. — Може би. Там е работата, че искам да разбера, а никой не знае.
Защо ли се чудя, мислеше си Николай на излизане от блока, където бе живял и бе убит Волошин, ние невинаги познаваме съседите си по етаж, камо ли хората от съседната улица. Това е то прословутата анонимност на живота в големия град с многоетажните блокове с безброй апартаменти, където всички са заети изключително със своите проблеми и никой от никого не се интересува.
Той реши да опита подход от друга посока и се запъти натам, където бе прекарал детството си известният режисьор Андрей Лвович Смулов. Може би щеше да успее да намери някои негови стари приятели, които, току-виж, разказали нещо интересно. По-късно Николай така и нямаше да си спомни защо изведнъж реши да се поразрови из детството на Смулов. Някакво прозрение ли го споходи, вътрешен глас ли му подсказа нещо такова или просто се задейства професионалният му нюх? Във всеки случай отиде там, защо — и той не знаеше. Но отиде. Именно това го отличаваше от Каменская. Анастасия, преди да хукне занякъде, дълго мислеше и пресмяташе откъде каква информация може да се събере, как трябва да се събира тя и какво да се прави после с нея. Николай обикновено изобщо не премисляше ситуацията дори и на половин крачка напред, оставяше се да го води интуицията, а понякога просто действаше напосоки — особено когато не знаеше какво да прави по-нататък.
Нормално беше да започне от милиционерския участък, защото заради продължителната си работа като криминалист почти във всеки участък можеше да намери познат. Намери такъв и тук, в Замоскворечието, в участъка, на чиято територия се намираше улицата, където някога бе живял Андрюша Смулов с майка си.
Късметът, който толкова дълго бе обръщал гръб на Коля Селуянов, най-сетне престана да капризничи и му показа своя светъл и прекрасен лик. Един приятел ненадейно се оказа тук, не бе забравил Коля, а пък беше и в добро настроение — във всеки случай с удоволствие заряза работата си и насочи цялото си внимание към госта, дори извади от касата бутилка. Казваше се Жирафа, тоест по паспорт и милиционерско удостоверение се водеше Рафик Жигаревски, но неговият дълъг и тънък врат, който плавно преминаваше в дълго и тънко туловище, пораждаше непреодолимата съблазън познатите му да използват не по предназначение първите букви на фамилното и на собственото му име.
— Смулов ли? — сбърчи чело той и гаврътна на екс една третина водна чаша водка. — Режисьорът? Неприятно същество. Но има мадама за милиони. Яде ме черна завист заради тази жена.
Селуянов отпи голяма глътка, но не допи чашата до дъно. В гърдите му се разля блажена топлина, както винаги когато след дълго, безплодно дирене усетеше, че най-сетне е зърнал някаква нишка. Да можеше сега да я хване и да не я изпусне…
— Познаваш ли го?
— Не че го познавам… — Жирафа смешно врътна дългия си врат. — Разпитвах го веднъж, преди две години. За един труп.
— Рафик, имаш една бутилка от мен, само да не объркаш нещо — примоли му се Селуянов.
Той знаеше, че Жирафа не обича прякора си и в отговорни моменти, когато трябваше да демонстрира уважение, се обръщаше към приятеля си по име.
— Че какво има да объркам тук, ама че го каза и ти! Намираме на нашата територия труп, някой си Татосов. Естествено търсим сред близкото му обкръжение. Нищо. Започваме да разширяваме кръга, нали знаеш? Вземаме по-широко и по-далечно обкръжение. Пак нищо. Човекът бил всеобщ любимец, женорята лудеели по него, макар че — ей богу! — абсолютно няма за какво. Грозничък, хилав… Но — лудеели, знам ли защо! Изобщо никой не продумва и една лоша дума за него. Е, какво да правим? Подхващаме следващия кръг — колегите от института. После съучениците. Разбра се, че съпругата на един от бившите му съученици навремето зарязала мъжа си и се събрала с този Татосов. Вярно, не останала дълго при него, доста бързо се разделили, пък и това се случило десетина години преди убийството, но както си му е редът, издирваме този съученик и го питаме: Къде, приятелю драги, си бил в този ден и час? Съученикът си има солидно алиби. Бях, вика, при любовницата си, можете да я попитате, тя ще потвърди. Отиваме при любовницата, тя казва: Да, цялата вечер беше при мен. Разбира се, ние питахме повече формално, беше ясно, че липсва мотив. Та това бе всичко.