Посмъртен образ

Нормално беше да започне от милиционерския участък, защото заради продължителната си работа като криминалист почти във всеки участък можеше да намери познат. Намери такъв и тук, в Замоскворечието, в участъка, на чиято територия се намираше улицата, където някога бе живял Андрюша Смулов с майка си.

Късметът, който толкова дълго бе обръщал гръб на Коля Селуянов, най-сетне престана да капризничи и му показа своя светъл и прекрасен лик. Един приятел ненадейно се оказа тук, не бе забравил Коля, а пък беше и в добро настроение — във всеки случай с удоволствие заряза работата си и насочи цялото си внимание към госта, дори извади от касата бутилка. Казваше се Жирафа, тоест по паспорт и милиционерско удостоверение се водеше Рафик Жигаревски, но неговият дълъг и тънък врат, който плавно преминаваше в дълго и тънко туловище, пораждаше непреодолимата съблазън познатите му да използват не по предназначение първите букви на фамилното и на собственото му име.

— Смулов ли? — сбърчи чело той и гаврътна на екс една третина водна чаша водка. — Режисьорът? Неприятно същество. Но има мадама за милиони. Яде ме черна завист заради тази жена.

Селуянов отпи голяма глътка, но не допи чашата до дъно. В гърдите му се разля блажена топлина, както винаги когато след дълго, безплодно дирене усетеше, че най-сетне е зърнал някаква нишка. Да можеше сега да я хване и да не я изпусне…

— Познаваш ли го?

— Не че го познавам… — Жирафа смешно врътна дългия си врат. — Разпитвах го веднъж, преди две години. За един труп.

— Рафик, имаш една бутилка от мен, само да не объркаш нещо — примоли му се Селуянов.

Той знаеше, че Жирафа не обича прякора си и в отговорни моменти, когато трябваше да демонстрира уважение, се обръщаше към приятеля си по име.

— Че какво има да объркам тук, ама че го каза и ти! Намираме на нашата територия труп, някой си Татосов. Естествено търсим сред близкото му обкръжение. Нищо. Започваме да разширяваме кръга, нали знаеш? Вземаме по-широко и по-далечно обкръжение. Пак нищо. Човекът бил всеобщ любимец, женорята лудеели по него, макар че — ей богу! — абсолютно няма за какво. Грозничък, хилав… Но — лудеели, знам ли защо! Изобщо никой не продумва и една лоша дума за него. Е, какво да правим? Подхващаме следващия кръг — колегите от института. После съучениците. Разбра се, че съпругата на един от бившите му съученици навремето зарязала мъжа си и се събрала с този Татосов. Вярно, не останала дълго при него, доста бързо се разделили, пък и това се случило десетина години преди убийството, но както си му е редът, издирваме този съученик и го питаме: Къде, приятелю драги, си бил в този ден и час? Съученикът си има солидно алиби. Бях, вика, при любовницата си, можете да я попитате, тя ще потвърди. Отиваме при любовницата, тя казва: Да, цялата вечер беше при мен. Разбира се, ние питахме повече формално, беше ясно, че липсва мотив. Та това бе всичко.