Посмъртен образ
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #9
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Посмъртен образ». Краткое содержание книги:
Коротков тежко въздъхна и тръгна да търси Стасов. След двайсет минути двамата седяха в залата, а механикът Володя се готвеше да им извърти поред лентите с дублите. Коротков си спомни, че Каменская го бе помолила да обърне особено внимание на онзи дубъл, който бе предизвикал такова вълнение, разговори и искрено възторжени похвали.
— Знам ли, Юрик — замислено бе казала тя, — възможно е Вазнис да не е толкова велика актриса. Просто нещо ужасно я е уплашило. Разбираш ли? Уплашила се е в действителност, а не по сценарий. Оттук и това внезапно пребледняване, и посивелите устни, и хлътналите очи. Вгледай се по-внимателно, може да забележиш нещо в кадъра.
Затова Юра помоли да започнат веднага с този дубъл. Лицето на актрисата го омагьоса — по него така отчетливо се изписваше нейният нарастващ ужас, че в този момент Коротков съвсем забрави за молбата на Настя и не гледаше нищо освен самата Алина. Екранът угасна и той едва тогава се сепна.
— Покажете това още веднъж, ако обичате — виновно помоли той.
— Нещо не ти хареса ли? — учуди се Стасов. — Защо искаш да го гледаш пак?
— Ами изобщо забравих какво трябваше да гледам! — ядосано отвърна Коротков. — Втренчих се в Алина и всички мисли изхвърчаха от главата ми.
Епизодът се завъртя отново. Този път той се стараеше да не гледа актрисата и внимателно оглеждаше всичко, което попадаше в кадъра.
— Стоп! — извика внезапно. — Ето го!
Уплашеният механик изскочи от своята кабинка:
— Какво стана?
— Нищо — вече по-спокойно отвърна Коротков. — Спирай машината, прожекцията приключи. И ми приготви макарата с тази лента — вземам я.
Володя сви рамене и се прибра в кабинката си.
— Е, какво има там? — попита изгарящият от нетърпение Стасов.
— Тя е видяла Волошин. Да можех да разбера защо толкова се е страхувала от него!
Селуянов
Майката на убития Виктор Волошин не можа да съобщи нищо ново. Николай най-много се интересуваше защо преди две години Виктор толкова набързо е заминал за Сибир, но тя не знаеше.
— Господи, та аз толкова се зарадвах, че замина! — говореше през сълзи жената. — Тук, в Москва, почти нищо не правеше. Едва завърши средно образование, не му се учеше, нямаше никаква професия. Хамалин, общ работник — това работа за мъж ли е според вас? Понякога и изобщо не работеше. Не мога, викаше, мамо, не мога да работя, главата ме боли. Какво да го правя — в чудо се видях! А тогава набързо си събра багажа — ще ида, вика, да печеля пари, да си уреждам живота. И аз се зарадвах, рекох си: дошъл му е умът в главата най-сетне. Точно по ноемврийските празници замина. В почивните дни се събрахме цялото семейство, дойде дъщеря ми с мъжа си и децата, поседяхме, изпратихме Витя.
— А когато се върна, какво каза? Обясни ли ви защо си е дошъл?
— Ами — нищо не обясни. Дойдох да ви видя, рече, затъжих се. Имаше си пари, през тия три месеца не ми поиска нито копейка, та си помислих, че там, в Сибир, е започнал да печели добре.
— И с какво се занимаваше тук? Срещаше ли се с някого? Или спеше по цели дни?
— Все излизаше нанякъде — като излезе сутрин, чак вечер се прибираше. И от ден на ден ставаше все по-нервен. Отначало нищо — беше си весел, а после почна да се мръщи. След два месеца почти престана да говори с мен. После замина нанякъде, нямаше го цяла седмица. Или малко повече — може би десетина дни. Върна се един кротък, като че омиротворен, пак започна да ми говори. Няколко дни всичко беше наред, в петък сутринта излезе, както обикновено, прибра се към четири часа: очите му пламтят, ръцете му се тресат — сякаш друг човек! А пък аз се бях приготвила да замина с мотрисата в шест часа при дъщерята на вилата, поканих го да дойде с мен: Хайде ела, викам, Витюша, там е хубаво, чист въздух, ще се поразходиш, ще видиш племенниците си. Не дойде. Аз, вика, в тайгата се надишах на чист въздух за целия живот, дето ми остава. Тогава тръгнах сама. Повече не го видях жив…