Нишката на покварата

Взорът й проникна през мъглата и девойката видя през лениво поклащащите се златисти нишки как демоните се надигаха от тинята, а силуетите им изпъкват като черни, заплетени възли сред кристалната чистота на Чаросплетието. Младата жена не можеше да различи подробностите, но телата им бяха змиевидни и завършваха с остри опашки. От коремите им излизаха по шест тънки крайника, които се извиваха нагоре и настрани, след което се спускаха надолу, благодарение на заострената колянна става. Те пълзяха бавно напред, пристъпвайки внимателно с изкривените си крака, докато същевременно костите в гърлата им се удряха една в друга, издавайки онова противно пращене, посредством което общуваха.

— Три са — каза Кайку, залитна и хлътна до бедрото в зловонната вода. Тсата я улови под мишниците, преди да е потънала по-дълбоко, и я вдигна с лекота, сякаш беше перце. — Три са — повтори девойката.

— Къде? — попита ткиуратецът.

— Вляво от нас.

Юги веднага погледна натам, ала не видя нищо друго, освен сивото було на мъглата. Междувременно Номору се бе отдалечила доста напред, ето защо мъжът с кърпата около челото й извика:

— Номору, почакай!

Мършавата жена се обърна към тях, а в същия миг и тримата се втурнаха към нея. Водачката ги посрещна с дъжд от ругатни и продължи с бързи крачки напред.

— Далеч ли сме от края на тресавището? — попита Юги.

— Много — кимна Кайку. Усещаше как демоните пълзят бавно към тях, сякаш нарочно им даваха преднина. Пътешествениците вървяха от изгрев слънце и това си личеше по уморените им стъпки и честите им залитания. Рику-шаите само трябваше да изчакат, като внимават да не пропуснат момента. Плячката им беше в кърпа вързана.

В момента, в който осъзна това, Кайку спря. В миналото беше бягала от други демони — от неумолимите шин-шини. Беше прекарала цели дни и нощи, криейки се от Различните в планините Лакмар във Фо. Беше се промъквала из коридорите на вещерския манастир, трепереща от страх Чаросплетниците да не я разкрият. Винаги бягаше, промъкваше се и се криеше от съществата, които бяха по-силни от нея. Това обаче беше в дните, преди Кайлин да я научи как да използва своята кана, преди обучението да превърне дарбата й от опасна и саморазрушителна сила в оръжие, което да владее до съвършенство. Тя вече не беше беззащитна.

— Какво ще правим сега? — извика Номору?

Кайку не я удостои с внимание. Вместо това обърна лице към сивата мъгла и демоните, които се приближаваха към тях с мудната си, изнервяща походка. Ирисите й станаха кървавочервени, а внезапно появилият се вятър разроши косата й и прошумоля из дрехите й, разпръсквайки за миг призрачната мъгла.

— Аз няма да бягам — изрече с непоклатим тон девойката. — Трябва да се бием.

Нейната кана изригна внезапно от нея — милиони влакнести нишки, които политнаха в златистата диорама на Чаросплетието, невидими за очите на спътниците й. Когато се врязаха в най-близкия рику-шай, Кайку изпита усещането, че се потапя във вледеняваща, зловонна смола. За части от секундата — макар че в света на Чаросплетието сякаш минаха минути — тя имаше чувството, че ще се задуши, обгърната от непроницаемата чернота на демона, ала после инстинктите й надделяха и тя се ориентира. В началото съществото бе объркано и неподготвено за атаката, но това преимущество вече бе изгубено и двамата антагонисти се вкопчиха един в друг при равни условия.