Нишката на покварата
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9549395146
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нишката на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Източникът на това усещане се намираше в тресавището — излъчваше го самата земя, по която пристъпваха. Сякаш тя постепенно се пробуждаше около тях — някакво неведомо, древно съзнание, просмукано със злонамереност.
— Почакайте! — каза тя и спътниците й спряха. Намираха се по средата на мочурището — далеч от каквото и да е убежище — ала злокобното усещане продължаваше да се засилва. Колосално, отвратително зло, което сякаш се процеждаше от въздуха. — Богове, почакайте! Тресавището… има нещо в тресавището… — гласът й беше писклив и тънък, като че ли бе изпаднала в транс, а погледът й бе зареян нейде в мрака.
Сякаш предупреждението й послужи като някакъв сигнал, защото изведнъж незнайно откъде задуха силен зловонен вятър, от който пълзящата покрай глезените им мъгла се вдигна във въздуха и започна да танцува около главите им. После вятърът утихна тъй внезапно, както се беше появил, ала изпаренията не се слегнаха; белезникава, гъста пелена, която превърна света около тях в неясна сянка. Видимостта им изведнъж намаля драстично и тръпките на страха пропълзяха по кожата на всички тях.
— Какво си чувала за това място, Номору? — внезапно попита Тсата.
— Това беше единственият път, по който можехме да минем — оправда се жената. — Нали ги знаете какви неща разправят хората. Не мислех, че…
— Какво си чувала?
Ткиуратецът рядко повишаваше тон, ала сега гневът му бе достигнал критичната си точка. Номору се държеше като пълен темерут — изчезваше когато й скимне, подхвърляше им трохички информация, вместо да сподели знанията си с тях и така да спечели доверието им. Това беше недопустимо за Тсата. А ето че сега действията й застрашаваха целия паш и това вече минаваше всякакви граници. Ако се наложеше, ткиуратецът бе готов дори да я заплаши, за да изкопчи от нея онова, което знаеше.
Продължителен миг на безмълвие, сблъсък на волите на двамата. Най-накрая Номору беше тази, която отстъпи.
— Демони — промълви тя. — Рику-шай.
В мъглата нещо изпращя — все едно две кухи пръчки бяха ударени силно една в друга. Звукът се извиси до кресчендо и после заглъхна. Юги издиша напрегнато, изругавайки под нос.
— Това беше единственият път, по който можем да минем — рече водачката им. — Не повярвах на мълвата.
Юги прокара пръсти през косата си, оправи кърпата на главата си и я изгледа с отвращение.
— Само ни изкарай оттук — каза.
— Не знам кой път може да ни изведе от това място! — извика кокалестата жена.
— Налучкай тогава! — изкрещя й най-довереният човек на Заелис.
— Ето този — рече спокойно Тсата. Отново бе възвърнал самообладанието си.
— Те се приближават! — каза Кайку, оглеждайки се уплашено. Ирисите й бяха помръкнали, ставайки пурпурночервени.
Не губеха повече време. Номору ги поведе забързано напред, следвайки указанията на Тсата. Мъглата не беше достатъчно гъста, за да им пречи да виждат близките обекти, ала видимостта им бе ограничена до пет-шест метра; отвъд това разстояние светът размазваше очертанията си и заприличваше на неясно петно. Движеха се из кишата с големи, бързи крачки, а очите и ушите им бяха нащрек за най-малкия признак на опасност. Пращенето започна да се чува от всички страни — ритмичен звук, който беше ту бавен и зловещ, ту бърз и агресивен. Мъглата осуетяваше всичките им надежди да определят местоположението му. Пристъпваха със заредени пушки, давайки си сметка, че желязото в куршумите им беше единственото оръжие, с което разполагаха срещу демоните, както и че не можеха да им сторят нищо друго, освен да ги възпрат за известно време.
— Кайку — каза Юги, който вървеше зад гърба й. Девойката изобщо не го чу; погледът й бе зареян нейде отвъд онова, което те можеха да видят. — Кайку! — извика той и сложи ръка на рамото й. Тя се обърна рязко, като че ли внезапно я бяха извадили от дълбок сън. Очите й гледаха трескаво, а тялото й трепереше. Беше си спомнила за едни други демони и за ужаса, който бе преживяла в техните ръце.
— Кайку, нуждаем се от теб! — каза Юги и я изгледа съсредоточено. Тя сякаш не го забелязваше. Мъжът се усмихна неочаквано и отметна косата от лицето й. — Нуждаем се от теб, за да ни защитиш. Ще можеш ли?
Младата жена остана неподвижна за известно време, след което изведнъж кимна. Юги се усмихна по-широко и я потупа окуражаващо по рамото.
— Добро момиче — каза той.
— Хайде! — изкрещя Номору пред тях. — Стига сте се мотали!