Кучка

Пльосвам се до Били. Той ме засипва с въпроси за ученичките.

— Наистина ли ги снима? Момчетата ми казаха, че си направила страхотни снимки.

Джейми хапе силно долната си устна. Погледът на Шон е пропит от секс.

— Забавлява ли се? — пита Джейми и очите му мрачно горят срещу моите. Зарязвам го — няма да отида там с него. Каквото и да го гризе, сам да се оправя. Вземам си цигара от един почти празен пакет, а Шон се навежда напред и ми пали. Погледите ни се сблъскват над един дълъг и гладък пламък и известно време взаимно се разкъсват. Джейми го забелязва, разбира го. Изправя се.

— Аз тръгвам — усмихва се той, обаче с куха усмивка.

Отскубвам се от погледа на Шон и се обръщам с лице към Джейми.

— Трябва да ставам рано — смигва той и навлича якето си.

Шон поглежда часовника си и му се усмихва съчувствено. Били се опитва да го убеди да остане за по още едно, но той си взема довиждане, плъзва поглед по мен още веднъж — унищожително — и изчезва.

Аз си тръгвам малко след него. Трябва да оправя тази работа. Не може да е стигнал далеч — най-много до Лобстър Пот или в най-лошия случай до стоянката на такситата. Навън температурата рязко е спаднала и въздухът увисва режещ и болезнен в дробовете ми. Градът блещука на хоризонта — искрящ и величествен. Улиците са пълни с познатата утайка — пиянски гласове, счупено стъкло, опаковки от храни и пиянското олюляване на наквасени тела. Движа се бързо срещу течението и с всеки удар на сърцето си попивам обстановката. Поемам по Чърч Стрийт и спирам на кръстовището с Хановер, несигурна дали да завия наляво, или надясно. Няма таксита, само дълга и безредна опашка. Джейми не се вижда никъде. Чакам. Посягам да си взема цигара и си давам сметка, че съм забравила чантата си вътре. Мамка му! Няма начин да се обърна и да се върна чак дотам. Били със сигурност ще се погрижи. Не носех никакви карти със себе си, а в джоба на палтото си имам достатъчно за няколко питиета и за такси до нас. Чакам още известно време, след това студът ме надвива и аз тегля една майна на Джейми, задето ме е накарал да напусна топлата и опушена сигурност на кръчмата.

Запътвам се към катедралата. Може би в „Нук“ все още сервират, сигурна съм.

Така е. Пълно е със самотни пияници, които до един пушат с огромно удоволствие. С мъка си проправям път до бара и се чувствам всмукана от десетки разговори. Търпеливо се настанявам до един мъж с дебел врат и с малки лъскави очички. Той силно стиска чашата си, за да подчертае мускулите на ръката си. Поръчвам си едно малко „Джеймисън“ и халба „Стела“. Заставам на бара, гаврътвам уискито наведнъж и си поръчвам още едно. Облягам се на плота и се взирам в него, като позволявам топящият се лед да го направи по-слабо. Мъжът с дебелия врат ми се ухилва добронамерено. Явно това, че съм поръчала „Джеймисън“, е посмекчило малко лицето му. Моля го да ми пази питиетата, докато ида до тоалетната. Той ми отвръща с широка блага усмивка. Заключвам се в една кабинка, закопняла отново за онова чисто химическо усещане. Клякам на студения и влажен под и загребвам с един ключ доста голяма купчинка. После още една за късмет. Удря ме незабавно, помита замайването от уискито и го заменя с нещо по-голямо и по-красиво. Поглеждам лицето си в огледалото, правя няколко навъсени гримаси и се връщам в бара. Купувам си пакет „Ембаси“ от някакъв тип с покрито със струпеи лице, който черпи всички. Две лири — май няма смисъл да се оплаквам. Тълпата около бара малко се е разредила, а мъжът с дебелия врат е подел разговор с барманката. Чувствам се прекрасно и съм настроена общително, затова предлагам и на двамата по цигара и казвам на барманката, че е прекрасна. Тя се усмихва лукаво, но очите й са твърде надменни и ми се ще да си взема комплимента обратно. Известно време участвам в разговора им, обаче той не води наникъде — озъртам се за друг разговор, към който да се прикача, но повечето са вече доста напреднали, за да се намесва трети човек, затова просто забивам поглед в бездънната си златиста халба, толкова спокойна и красива. Твърде красива, за да я обезпокоя. Изпушвам още няколко цигари, оставям бирата недокосната и си тръгвам. Казвам довиждане на мъжа, а той привлича погледа ми към бирата и унило свива рамене. На Ъпър Дюк Стрийт се залепвам за двама скитници, вървя с тях до Хоуп Стрийт и им предлагам една лира. Единият от тях ме осведомява с объркано изражение, че не е бездомник. Другият просто ме гледа с онези огромни невиждащи очи, все едно вътре в него някакъв бушон е изгорял завинаги. Вдигам рамене и настоявам въпреки това да задържат парите.