Тихоокеански водовъртеж
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #1
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тихоокеански водовъртеж». Краткое содержание книги:
„Старбък“ лежеше точно така, както я бе оставил Пит и приличаше на огромно призрачно чудовище в тъмнината. Той зарита с плавниците си, мина напред покрай морските пехотинци и, хващайки за ръката водещия редицата Джордино, се вгледа в маската на приятеля си. Лицето под нея беше леко изкривено от светлината на водолазната лампа, но очите му сияеха и въпреки накрайника на регулатора в устата му, той се усмихна и направи знак с вдигнати палци.
Пит написа нещо на дъската си и помаха към Кроухейвън, за да прочете съобщението му.
Ние бяхме дотук. Сега тя е изцяло ваша.
Кроухейвън кимна; русата му коса се полюшваше на кичури назад от главата му. Той бързо започна да групира хората си: четирима подводничари и един „тюлен“ щяха да влязат през наводнения преден торпеден отсек, за да затворят клапаните и вентилационните отвори, които по-рано водолазите от „Марта Ан“ бяха оставили отворени. Останалите мъже щяха да се спуснат през задната аварийна камера в сухата секция на подводницата и да продължат към командния пункт.
Страхът вече бе напуснал подводничарите. Беше дошло време да се осланят на собствените си умения и опит. Първите мъже влязоха в предната част в компактна група, но останалите трябваше да се разделят на три групи, за да влизат на смени поради тясната вътрешност на камерата. Пит затвори капака на люка, след като последните петима мъже се спуснаха в подводницата, и зачака да го облее изпуснатата от аварийния отсек вода. После потупа три пъти с дръжката на ножа си по корпуса. Почти веднага получи в отговор три приглушени почуквания, означаващи „засега няма проблеми“. Пит заплува покрай тясната горна палуба към носовата част и повтори отново почукването. Този път отговорът се позабави малко и се чу по-приглушен поради акустиката на наводнения торпеден отсек.
Пит написа отново на дъската си:
Входът е някъде там. 18 минути.
Джордино го разбра: 18 минути въздух; за това време те трябваше да открият входа на подводния хълм. Пит го потупа по рамото и мина от дясната му страна. Джордино последва хлъзгавото тяло на Пит и двамата се плъзнаха плавно над неземния морски пейзаж, „вързани“ един за друг посредством слабата светлина на лампите им. Те не си направиха труда да запаметят ориентири; вместо това се довериха на компаса, закопчан за лявата китка на Пит като единственото средство за откриване обратния път към „Старбък“, преди въздухът им да е свършил.
Първата им среща беше с друга жертва на Водовъртежа, която бавно придоби очертания между двата лъча от лампите им. Листовете от външната обшивка на корпуса бяха гладки и чисти, без никакво обрастване — явно, че корабът беше потънал наскоро. Пит се почувства объркан; беше изучил списъка на изчезналите кораби и освен за „Старбък“ нямаше съобщение за изчезнал друг плавателен съд през последните шест месеца. Как е възможно кораб с такива размери да изчезне и никой да не съобщи в съответното пристанище?
Плавателният съд стоеше изправен, сякаш все още плаваше и отказваше да приеме съдбата си. Двамата с Джордино подминаха пустеещите палуби и разпознаха плавателния съд като траулер, при това голям. Колко жалко, помисли си Пит. По всичко личеше, че е бил чудесен кораб, фалшбордите блестяха, а надстройката беше оборудвана с електронни скенери и антени — последна дума на техниката.
Засега нямаше следи от хора на Делфи, но за всеки случай Пит направи знак на Джордино да остане на пост, докато той огледа мостика. Джордино потвърди с ръка и се разположи до една напречна преграда под крилото на десния мостик, след което изключи лампата си и веднага се сля с черните дълбини.
Пит се провря през отворената врата на кормилната рубка и влезе в зловещата и наподобяваща крипта вътрешност. Той обходи наоколо със светлинния лъч и се закова на място от странното обкръжение. Погледът му бе привлечен от грозна прозрачна змия, която залъкатуши по тавана и изчезна през отворения отдушник. След нея още едно дълго влечуго се втурна към един от ъглите на тавана, после бавно се сля с водата в отвора. „Змиите“ всъщност бяха потоците от собствените му въздушни мехурчета, които се издигаха до тавана на кабината, преди да намерят път за бягство към повърхността.