Тихоокеански водовъртеж
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #1
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тихоокеански водовъртеж». Краткое содержание книги:
— Потвърждаваме резултата, Нашия отбор — съобщи радистът. — Поздравяваме гостуващия отбор за победата му. Кога той ще напусне терена?
Отговорът дойде без колебание.
— Душовете вдигат пара и съблекалнята ще бъде изпразнена след един час. Всички ще се качат на автобуса и ще напуснат стадиона към четири часа.
Денвър удари юмрук в масата и по херувимското му лице цъфна широка усмивка.
— Реакторите произвеждат пара за турбините и те ще изпомпат водата от носовия торпеден отсек до един час. Слава богу, че ще изпреварят крайния срок.
Хънтър се пресегна и взе микрофона от радиста.
— Нашия отбор, тук Шефа. Къде е Хлапака?
— Хлапака и приятелят му прехвърлиха хълма и отидоха да търсят някаква изоставена златна мина. Оттогава не сме чули нищо за тях. Предполагаме, че са се изгубили в пустинята и водата им е свършила.
Хънтър безмълвно остави микрофона. Нямаше нужда от тълкуване на съобщението. То беше напълно ясно.
— Ще ви съобщим последните спортни новини отново в пет часа — продължи Кроухейвън. — Нашият отбор преустановява връзката.
Алоа Уили се включи, без да губи секунда време.
— Ето ме отново и мен. А сега за номер дванайсет в класацията Ейври Ансън Пант с парчето…
Радистът изключи високоговорителя.
— Това е, сър, до пет часа.
Адмирал Хънтър се отдалечи бавно и се отпусна на един стол. Загледа се с тъп поглед в стената.
— Голяма цена ще плащаме — рече той тихо.
— Пит трябваше да остане с Кроухейвън — каза с горчивина в гласа Денвър. — Изобщо не трябваше да тръгва да търси дъщеря ви. — Денвър се усети, но късно.
Хънтър го погледна.
— Не съм разрешавал на Пит да търси Ейдриън.
— Знам, сър — сви безпомощно рамене Денвър. — Постарах се да го разубедя, но той настоя да направи опит. И постигна своето.
— Да, и постигна своето — повтори Хънтър почти шепнешком.
— Добре дошъл в страната на крачещите мъртъвци!
Пит бавно фокусира погледа си и го отправи във вечно засмяното лице на Джордино.
— Кой крачи? — смънка Пит. Прииска му се отново да изпадне в безсъзнание, прииска му се парещата болка в ръката му и тупкането в ранената му глава да бъдат нечии други. Той не се помръдваше, само лежеше и поглъщаше морето от болки.
— В един момент си помислих, че ще имаш нужда от ковчег — подметна нехайно Джордино.
Пит протегна ръка към него и Джордино му помогна да седне. Пит примигна няколко пъти, за да прочисти очите си от пясъка и солената вода.
— Къде, по дяволите, се намираме?
— В подводна пещера — отвърна Джордино. — Открих я точно когато ти припадна, а после успяхме да се отървем от едно страхотно подводно течение.
Пит огледа малката кухина, осветена слабо от водолазната лампа на Джордино. Тя беше широка около шест метра и висока три метра. Три четвърти от пода беше запълнен с вода, а останалото беше подводна скала, върху която си почиваха двамата с Джордино. Стените на полунаводнената галерия бяха гладки и покрити с малки рачета, които щъкаха насам-натам като изплашени мравки.
— Интересно, на каква ли дълбочина се намираме — смотолеви под носа си Пит.
— Преди да влезем тук, дълбокомерът ми показваше двайсет и четири метра.
Пит закопня за една цигара. Той дотътри натъртеното си тяло до една от стените, облегна се на нея и загледа тъпо в кръвта, просмукала се през черната гума на мокрото му подводно облекло.
— Жалко, че нямам снимачна камера — каза Джордино. — Ти щеше да станеш велик герой от интересен разказ.
— Изглежда ми по-лошо, отколкото е в действителност — излъга Пит и кимна към краката на Джордино. — Съжалявам, че не мога да кажа същото за теб.
— Да, не мисля, че някое от моите джоланчета ще се появи скоро на пазара. — Джордино изкашля слуз и я изплю във водата. — И сега какво?
— Не можем да излезем навън — рече замислен Пит. — Както кървим, ще привлечем всички акули в радиус от десет мили. — Той погледна часовника си, после водата. — Имаме близо два часа, преди „Монитор“ да изстреля ракетата. Какво ще кажеш ако поогледаме наоколо?
Джордино не бе ентусиазиран от предложението.
— Едва ли сме в състояние да проучваме пещери.
— Знаеш колко бързо ми доскучава, като седя и бездействам.
Джордино поклати уморено глава.
— Какво ли не правя за приятел. — Той си набеляза едно малко раче, плюна към него, но не го улучи.