Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Микаел напусна редакцията, едва-що пристигнал, и докато бързаше към „Хурншгатан“, четеше материалите от проучването. На два-три пъти се блъсна в минувачи, но беше толкова съсредоточен, че си спести извиненията. За свое собствено учудване не отиде веднага при Фара Шариф. Първо се спря в кафе-бара на Мелквист и изпи на крак две чаши двойно еспресо. Не само за да прогони умората от тялото си. Мислеше си и че кофеиновият шок може да помогне срещу главоболието, но впоследствие се зачуди дали това бе правилното лекарство. Когато излезе от кафенето, беше в по-лошо състояние, отколкото на влизане, но това се дължеше не на еспресото, а на всичките онези идиоти наоколо, които бяха чели за среднощната драма и подмятаха малоумни реплики. Твърди се, че младите хора умирали да станат известни. Би трябвало да им се обясни, че това не е нещо, до което си струва да се домогваш. Само можеш да превъртиш от тая работа, особено ако не си спал и си видял неща, каквито никой човек не би следвало да вижда.
Микаел Блумквист продължи нагоре по „Хурншгатан“ покрай „Макдоналдс“ и супермаркет „Кооп“, мина напряко към „Рингвеген“ и хвърли поглед надясно. Тогава застина, сякаш бе съзрял нещо важно. Но какво важно имаше тук? Нищо! Просто едно печално известно с катастрофите си кръстовище с твърде много отходни газове, нищо повече. После разбра.
Беше светофарът, онзи светофар, който Франс Балдер бе прерисувал с математическа прецизност. За втори път Микаел се зачуди на избрания обект. Дори възприемано като пешеходна пътека, мястото с нищо не беше забележително, изглеждаше изхабено и невзрачно. От друга страна, може пък това да бе целта. Не обектът, а онова, което човек вижда в него. Произведението на изкуството се съдържаше в очите на наблюдателя и впрочем това нямаше нищо общо с убийството. Означаваше само, че Франс Балдер е бил тук и навярно е седял някъде на някой стол, изучавайки светофара. Микаел продължи покрай стадиона на „Синкенсдам“ и свърна надясно по „Синкенс вег“.
Криминален инспектор Соня Мудиг бе работила интензивно в сутрешните часове. Сега седеше в кабинета си и за миг се бе загледала в снимка с рамка на писалището. Фотографията изобразяваше шестгодишния ѝ син, Аксел, който ликуваше на футболното игрище след вкаран гол. Соня беше самотна майка и не ѝ беше лесно да съчетава професионалните и родителските си задължения. Във всеки момент очакваше адът да се стовари отгоре ѝ. На вратата се почука. Най-сетне беше Бублански и тя щеше да му прехвърли отговорността по разследването. Не че Бубла имаше вид на желаещ да отговаря за каквото и да било.
Беше необичайно издокаран в сако, с вратовръзка и прясно изгладена синя риза, косата — зализана върху плешивото теме, погледът — замечтан и отнесен. Изглежда, мислеше за всичко друго освен за разследвания на убийства.
— Какво каза лекарят? — попита тя.
— Лекарят каза, че най-важното не е да вярваме в Бог. Бог не е дребнав. Важното е да разбираме, че животът е сериозен и богат. Трябва едновременно да го ценим и да се опитваме да направим света по-добър. Онзи, който открие баланса между тези неща, се доближава до Бог.
— Значи, всъщност си бил при своя равин?
— Точно.
— Окей, Ян, не знам какво да направя по въпроса за оценяването на живота, освен да те черпя с парче швейцарски шоколад с портокал, какъвто случайно ми се намира в чекмеджето на бюрото. Ако обаче заловим мъжа, застрелял Франс Балдер, определено ще направим света малко по-добър.
— Швейцарски шоколад с портокал и разрешено убийство ми звучат като добро начало.
Соня извади шоколада, отчупи парченце и го подаде на Бублански, който задъвка с благоговение.
— Превъзходен е — каза.
— Нали?
— Представяш ли си животът да беше ей такъв — рече той и посочи снимката на ликуващия Аксел.
— Какво имаш предвид?
— Щастието да се проявяваше със същата сила като болката — обясни той.
— Да, не би било зле.
— Какво става със сина на Балдер? — попита. — Май че се казваше Аугуст?
— Трудно е да се каже — отговори тя. — Сега е при майка си. Прегледал го е психолог.
— И с какво разполагаме за работа?
— С не много, за съжаление. Разпознахме вида на оръжието. Ремингтън 1911 R1 Кери, навярно чисто нов. Продължаваме с проверката, ала съм убедена, че няма да можем да го проследим. Разполагаме със снимките от охранителните камери и ги анализираме. Както и да го въртим и сучем обаче, не виждаме лицето на мъжа, нито сме открили някакви особени характерни черти, никакви родилни петна, нищо, само един ръчен часовник, който се мярка на някои кадри и изглежда скъп. Дрехите на мъжа са черни. Каскетът му е сив, няма надпис. Йеркер твърди, че се движел като стар наркоман. На една от снимките държи черна кутийка, навярно някакъв вид компютър или GSM станция. Предполага се, че с нея е хакнал алармената инсталация.