Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Можеше или да протестира, или да стане част от него. Приспособи се към изтреблението. Опита се да бъде безстрашен с надеждата, че така ще утеши останалите, чиито замаяни и нищо неразбиращи лица виждаше през кръвта и грохота. Щом всичко това беше позволено, отразено, възвеличавано, в кой момент щяха да спрат да го правят, чудеше се той. Започна да вярва, че предстоят още по-лоши неща; че предстои унищожение от такъв мащаб, какъвто хората не си бяха представяли.
Когато Стивън слезе, закуската вече беше сервирана на масата. Капитан Грей се стараеше да намира добри квартири за себе си и офицерите си; освен това се беше сдобил и с ординарец на име Уоткинс, който някога беше учил за готвач в кухните на хотел „Конот“ в Лондон. Уменията му не вършеха почти никаква работа, като се имаха предвид порционите на фронта или ограничените запаси по селата, но Грей винаги приемаше предложенията му с ентусиазъм. И сега беше първият на масата.
— Добре ли се наспа, Рейсфорд? — попита той, като вдигна поглед от чинията си. — Харингтън надзърна в стаята ти снощи, но каза, че спиш като заклан.
— Да, наспах се като бебе. Сигурно е от свежия въздух.
Грей се засмя.
— Заповядай. Има пържени яйца. Пратих Уоткинс да търси бекон, но засега ще трябва да се задоволим без него. Френският бекон винаги е бил доста противен, дори и в най-добрите времена.
Грей беше необикновен офицер. Войниците се страхуваха от него, но макар да беше усвоил грубоватото поведение на обикновен редник, през по-голямата част от свободното си време четеше. Носеше томчета с поезия в джоба си и в землянката му над леглото винаги имаше малка лавица с книги, които се увеличаваха или заменяха чрез колети от Англия. След университета беше станал лекар, а при избухването на войната вече бе квалифициран хирург. На лавицата до романите на Томас Харди се появяваха и трудове на Виенската школа по психиатрия. Смятаха го за стожер на дисциплината, след като беше председателствал военен съд, осъдил на смърт млад войник, но също така често говореше за мотивация и разбиране. Детството му, прекарано в шотландските долини, го беше направило ироничен и беше подсилило малко абстрактните му военни и психологически теории с практическа предпазливост.
Сдъвка отривисто последните хапки от хляба и пържените яйца и си наля нова чаша кафе.
— Хубава къщичка, нали? — каза той, бутна стола си назад и запали цигара. — Бъди сигурен, че лекарите винаги си създават уют. Познаваш ли добре Франция?
— Доста добре — отвърна Стивън и седна пред чиния с пържени яйца. — Прекарах известно време тук преди войната.
— Колко?
— Около четири години.
— Мили боже! Значи говориш езика като местен?
— Малко съм отвикнал да го говоря, но някога бях доста добър.
— Може да ни е от полза. Не че в момента имаме някакви контакти с французите. Но никога не се знае. С развитието на войната… Как е взводът ти? Харесва ли ти да командваш?
— Имахме тежък период. Дадохме много жертви.
— Да, разбира се. Ами ти? Разбираш ли се с войниците?
Стивън отпи от кафето си.
— Да, така мисля. Но не съм сигурен, че наистина ме уважават.
— Подчиняват ли ти се?
— Да.
— Смяташ ли, че това е достатъчно.
— Вероятно.
Грей стана и отиде до мраморната камина. Загаси угарката от цигарата си в огнището.
— Трябва да ги накараш да те обичат, Рейсфорд, това е тайната.
Стивън се смръщи.
— Защо?
— Ще се бият по-добре. И ще се чувстват по-добре. Не искат да им пръснат мозъците, докато се бият за някакъв сухар с пагони. — Жилавото тяло на Грей трепереше от вълнение; блесналите му очи търсеха в лицето на Стивън някакъв знак на съгласие. Поклащаше ентусиазирано глава.
— Може би е така — каза Стивън. — Ще се опитам да дам пример.
— Сигурен съм, че ще го направиш, Рейсфорд. Знам, че ходиш да патрулираш заедно с тях, че им превързваш раните и така нататък. Но обичаш ли ги? Би ли жертвал живота си за тях?