Перфектно отмъщение [bg]

— Какво? — питам.

— Не казвам. Не мога.

Преминавам през претрупаната с мебели всекидневна, улавям бронзовата дръжка с формата на лъвска глава и я завъртам. Вътре е тъмно, но след като очите ми свикват, виждам очертанията на жена пред отворените високи стъклени прозорци, които водят към балкона. Сърцето ми се свива. Лунна светлина се процежда в стаята, ветрецът къдри призрачните завеси и ме кара да си мисля дали всичко това не е плод на въображението ми. Хелена би трябвало да е в Лос Анджелис да довърши някакъв клип и не би трябвало да пристигне по-рано от утре. Първият й сингъл стана номер едно на втората седмица и си остана там, тъй че не е никаква изненада това, че е поканена да пее по време на почивката между полувремената на големия мач.

Пристъпвам тихо и усещам с лицето си вятъра, когато протягам ръце към голите й рамене. Облечена е в бял копринен комбинезон. Косата й сега е по-различна, на едри къдри с просветлени кичури и е дори по-красива от преди. Тъй като през последните месеци я виждам рядко, мога да се насладя на бързото й развитие след разговора ни на плажа.

Набрана дантела обгръща издутината на гърдите й и горната част на бедрата. Овлажнявам устни и ги полагам върху вдлъбнатината между ключицата и шията й. Острият мирис на парфюма, за който й бях казал, че харесвам, пронизва носа ми чак до гърдите.

Без да поглежда, тя намира пръстите ми и преплита своите с тях. Когато въздъхва, усещам как потреперва.

— Какво има? — питам шепнешком и устните ми пробягват по дългата й шия до крайчето на ухото й. — Притесняваш се за утре ли?

Тя поклаща глава и казва:

— Ти ме целуваш, прегръщаш ме и винаги спираш до там. Не ме ли желаеш?

Тя дори вече говори по-различно. Думите й са меки, но определено са произнасяни с тембъра на флейта. Ръцете ми усещат неочаквана хладина. Мускулите ми се стягат. Тази болка в гърдите…

— Заради това, което са ми сторили ли е? — пита тихо. — Или има някоя друга?

— Стореното — сторено — отвръщам. — Това е друг живот. Лош сън, кошмар.

— Значи има друга?

— Не е съвсем така.

— Но има, нали? — казва тя, обръща се към мен и сключва пръсти зад врата ми. — Има нещо. В Ню Йорк. Усещам го, но не ме интересува.

Тя подсмърча. Сълзите се стичат по бузите й.

— Ще направя всичко, което желаеш — казвам и я притискам към себе си.

— Искам ето това.

Тя ме улавя за ръката и ме отвежда от прозореца и лунната светлина под високия балдахин на леглото с бронзови колони. Целуваме се и усещам върху езика й солта от сълзите. Пръстите й бързо разкопчават ризата ми и се мушват под нея, преминават леко под мишниците ми и ме разсъбличат до кръста. Кожата ми настръхва от ветреца, идващ от отворената врата, но там, където са ръцете й, чувствам топлина.

Свалям презрамките от раменете й и навивам бавно коприната надолу по тялото й, докосвам с нос и устни гърдите й, корема, бедрото. Комбинезонът се свлича в краката й като вълниста купчинка. Коленича и леко я докосвам с език така, че по цялото й тяло преминава вълна от тръпки. Тя сграбчва косата ми близо до корените и потреперва.