Без свидетели [bg]

– Не знаех какво да правя – каза той. – Тя не помръдваше. Просто лежеше, сплела ръце около решетката. После дойде психиатърът.

– Той помогна ли ви, мистър Барет?

– Обясни ни, че ако искаме да я извадим, ще се наложи да стопим пръчката на решетката.

– Какво направихте?

– Директорът се обади на техниците и те изпратиха оксиженист с горелка.

– Стопихте ли пръчката?

– Да. Или по-точно оксиженистът. Аз му асистирах. Страхувахме се да не изгорим малкото момиче.

– Нека ви попитам нещо, мистър Барет. Защо просто не раздалечихте ръцете ѝ, за да я откопчите?

– Дори не посмях. Беше толкова вцепенена, че се притеснявах да не я нараня, ако се опитам да разтворя ръцете ѝ.

– Как ви се стори тя? – попита Морган.

– Напълно вкочанена. Вцепенена. Дори повече от това. Когато се опитвах да дръпна ръката ѝ в едната посока, тя натискаше силно в другата.

– Какво се случи, след като я извадихте?

– Психиатърът повика линейка, а щом дойде, ние я изнесохме и я сложихме в нея.

Лекарят, дошъл в затвора, не беше точно психиатър, поне не с нужната квалификация. По онова време работеше от една седмица в психиатричното отделение на щатската болница в Аризона. Въпреки това когато се яви пред съда, той ни увери, че може да разпознае пациент, страдащ от кататония. Съдията заключи, че възраженията на Хаузър относно квалификацията на лекаря се отнасят по-скоро до тежестта, отколкото до надеждността на неговата преценка.

– Класически случай на кататонен ступор. Като по учебник – каза лекарят на съдебните заседатели.

– Какво направихте с нея? – попита Морган.

– Заведох я в щатската болница, където се опитах да уредя приемането ѝ. Там се поинтересуваха от най-близките ѝ роднини и като разбраха, че майката на Миранда е в затвора, а баща ѝ е мъртъв, се обадиха на дядо ѝ. Хората на шерифа знаеха къде да го открият. Дядото помоли да я закараме в болницата „Кемълбек“. Отначало оттам не искаха да приемат пациентка, която не се нуждае от спешна медицинска помощ. После обаче се съгласиха да вземат малката. Очевидно дядо ѝ е влиятелен човек.

Дори и надеждността на младия доктор да бе поставена под въпрос, нямаше и следа от съмнение относно следващия ни свидетел – д-р Конрад Харди, лекуващия лекар на Миранда. Възпитаникът на Харвард, който беше уважаван психиатър, зае отново свидетелското място в залата на Хенри Пенрод. Този път съдията поомекна и разреши на Морган не само да го разпита за диагнозата на пациентката, но и да поиска кратко описание на състоянието на Миранда, поне доколкото сведенията, предоставени от доктора, не се основаваха на разговорите му с момичето или преглеждането на медицинската документация. Адвокатът на Миранда Джейкъб Ашър беше и този ден в залата и изтъкна същите възражения, които бе представил на предишното заседание. Сега обаче, в присъствието на съдебните заседатели, той беше доста сдържан.