![Хищник [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/3/hishchnik-bg-download.jpg)
Хищник [bg]
- Автор: Престон Дуглас
- Серия: Уайман Форд #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-89-9
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хищник [bg]». Краткое содержание книги:
С „Хищник“ Дъглас Престън ще разтрепери читателите и ще ги държи в напрежение до последния миг. Майкъл Крайтън би искал той да е написал нещо, поне наполовина толкова всепоглъщащо; „Хищник“ е трилър за специалната ви колекция. Library Journal
„Хищник“ направо ме срази! Дъг Престън е малко като Гришам, малко като Крайтън, малко като Стивън Кинг, но си остава истински уникален, превъзходен писател със свои собствен стил. Дейвид Хагбърг, USA Today
Беше двайсет стъпки широка в раменете, а на дължина достигаше петдесет. Тежеше шест тона. Краката й — дълги повече от десет стъпки — бяха с най-силните мускули, развити някога от гръбначно животно. Когато се движеше, опашката й бе високо вдигната и крачката й достигаше дванайсет-петнайсет стъпки. По време на бяг развиваше скорост до четиридесет и осем километра в час, но това не бе чак толкова важно, колкото подвижността, гъвкавостта и мълниеносните рефлекси. Стъпалата й имаха дължина три и половина стъпки, въоръжени с четири ятаганоподобни нокътя — три отпред и по един недоразвит, подобен на палец — отзад. Стъпваше на пръстите си. С един добре прицелен ритник можеше да изкорми дълъг сто стъпки птицечовков динозавър.
Челюстта й бе дълга три стъпки, имаше шестдесет зъба. Използваше четирите предни резци, за да свали и обели месото от костите. Убиващите й зъби се намираха в смъртоносна редица отстрани, някои от тях дълги до двайсет инча заедно с корените, с големина на детски юмрук. Бяха назъбени в задната си част, така че след захапван е можеше да държи плячката си, докато я разрязва отзад. Можеше да погълне наведнъж месо с тегло сто и петдесет килограма. Множеството кухини и канали в черепа й придаваха необикновена сила и лекота, както и подвижност. Тя използваше две различни техники на отхапване: едната, при която разрязваше месото като с ножица; и друга — като „орехотрошачка“ за трошене на броня и кости. Небцето й беше снабдено с мънички подпорки, които позволяваха на черепа да се свие отстрани от силата на захапване, а разтягането й даваше възможност да преглъща цели едрите късове месо.
С помощта на челюстните си мускули постигаше приблизителна сила на захапване от петдесет хиляди килограма за квадратен инч — достатъчни да пробие стомана.
Двата й предни крайника бяха малки, почти с размерите на човешки, но многократно по-здрави. Бяха снабдени с две извити назад редици зъбци под ъгъл деветдесет градуса, което увеличаваше максимално способността й за хващане и съсичане. Гръбните й прешлени, където ребрата се съединяват, бяха с големината на кана за кафе, за да могат да поддържат корема, който на свой ред би могъл да носи повече от четвърт тон току-що погълнато месо.
От нея се носеше воня. Устата й съдържаше остатъци и парчета развалено месо и гранясали мазнини, затворено в специални процепи в зъбите й, което правеше захапката й още по-смъртоносна. Дори ако жертвата й избегнеше първоначалното нападение, умираше скоро от множество инфекции и отравяне на кръвта. Костите, които изхвърляше с изпражненията си, понякога бяха почти напълно разложени от силната хлороводородна киселина, с която тя смилаше храната.
Тилната изпъкнала кост на врата й беше с размерите на грейпфрут и й позволяваше да върти главата си на почти 180 градуса, така че да може да действа във всички посоки. Както при човека, очите й гледаха напред, даваха й стереоскопична картина, освен това имаше отлично чувство за обоняние и слух. Любимата й плячка бяха стадата птицечовкови динозаври, които се придвижваха шумно през големите гори с викове и тръбни звуци, за да не се разпръскват и да не се губят малките.
Ловуваше често от засада: приближаваше се дълго, потайно срещу вятъра и се нахвърляше внезапно. Добре маскирано туловище в цветовете на гората, на яркозелени и кафяви шарки.
В младежка възраст ловуваше в стада, но след съзряването се движеше сама. Не атакуваше и не се бореше с плячката си, докато я умъртви. Вместо това лягаше върху жертвата и откъсваше от нея безжалостни хапки, зъбите й прорязваха плочиците на бронята, за да достигнат до живите органи и пулсиращите артерии; и в този момент, когато фиксираше плячката си като червей под топлийка, вдигаше крак и нанасяше с него разкъсващ удар. След това я пускаше и се оттегляше на безопасно разстояние, докато тя напразно ревеше, мяташе се и се гърчеше, докато кръвта й изтече.
Като много хищници, тя също разчистваше боклуците; би яла всичко, стига да е месо. Забиваше зъби в гноясалия, пълен с ларви труп, задоволявайки се с набъбналото, все още биещо сърце.
1.
Уайман Форд спря и сведе поглед към голямата цепнатина в земята, която се казваше Каньон на тиранозаврите. Шестнадесет километра назад бе преминал покрай черната базалтова стена, която бе дала името на каньона и сега той се намираше дълбоко в него, по-дълбоко отколкото му се бе случвало някога. Беше изоставено от бога място. Стените се издигаха толкова по-високо, колкото по-надълбоко слизаше, докато се свиха над него клаустрофобично. Каменни блокове с размер на къщи, свлечени от стръмните урви, лежаха разхвърляни на дъното сред пръснатите отровни алкални мочурища, а над тях вятърът носеше прах на бели воали. Изглежда в каньона не вирееше нищо, освен няколко храста пустинна бодлива зеленика, и разбира се — голямо количество гърмящи змии.