Смъртта на светлината [bg]

— Въздушната кола е само на две нива оттук — каза Гуен.

— Брайт също може да са на две нива оттук — отвърна Дърк. — Дори и да не са, не бива да използваме въздушната кола. Те сто на сто знаят, че имаме кола, и ще очакват да затичаме към нея. Може би затова Бретан се обади, за да ни подгони във въздуха, където ще сме лесна плячка. Крепостните му братя вероятно са отвън и чакат да ни свалят с лазери. — Замълча. — Но не можем и да стоим тук.

— Не и близо до квартирата ни. Гласът знаеше къде сме и Бретан Брайт би могъл да ни намери. Но трябва да останем в града. Прав си за това.

— Значи се крием — каза Дърк. — Къде?

Гуен сви рамене.

— Където можем. Това е голям град, и Бретан Брайт го каза.

Гуен клекна и зарови в чантата си. Изхвърли повечето облекло, но задържа пакета с полево продоволствие и сензорите. Дърк облече тежкото палто, което му беше дал Руарк, и изостави всичко друго. Тръгнаха към външната алея. Не искаха да рискуват с асансьорите.

Светлините над широкия булевард грееха ярки и бели, подвижните тротоари жужаха равномерно. Извиващият се като тирбушон път, изглежда, разполагаше с независимо енергийно захранване.

— Нагоре или надолу? — попита Дърк.

Гуен, изглежда, не чу. Вслушваше се в нещо друго.

— Тихо — каза му. Устната ѝ потръпна. Над постоянното тихо бръмчене на подвижните тротоари Дърк чу другия шум, смътен, но безпогрешен. Вой.

Дойде от коридора зад тях. Дърк беше убеден в това. Дойде като леден дъх откъм топлата синя тишина и сякаш увисна във въздуха много по-дълго, отколкото трябваше. Последваха го далечни викове.

А после — тишина. Гуен и Дърк се спогледаха и се вслушаха. Воят дойде отново, по-силен, по-различим и леко отекващ този път. Беше свиреп и пронизителен, протяжен и висок.

— Хрътките на Брайт — каза Гуен с много по-спокоен глас, отколкото би трябвало да се очаква.

Дърк си спомни звяра, който бе видял, докато вървеше по улиците на Лартейн — кучето с големина на кон, което бе изръмжало при приближаването му, съществото с голото плъше лице и малки червени очи. Погледна по коридора зад тях със страх, но нищо не се движеше в кобалтовите сенки.

Звуците ставаха все по-силни, по-близки.

— Надолу — каза Гуен. — Бързо.

Нямаше нужда да го убеждава. Забързаха към средната ивица на платното, напряко през смълчания булевард, и се добраха до първия и най-бавен от спускащите се тротоари. След това започнаха да се местят навътре, като скачаха от лента на лента, докато не се озоваха на най-бързата от спускащите се. Гуен развърза пакета с продоволствие и зарови в съдържанието му, докато Дърк стоеше над нея, с едната ръка на рамото ѝ, и наблюдаваше хлъзгащите се покрай тях номера на нивата, черни стражи над сумрачната паст на входовете към вътрешните коридори на Предизвикателство. Числата пробягваха на равни интервали и намаляваха.