Смъртта на светлината [bg]

— Да! Сега сме длъжни. Нямаше да говориш така на Авалон — каза тя и гласът ѝ се извиси почти до вик. — Друг беше тогава. Джаан не би…

Спря, дала си изведнъж сметка за думите си, и извърна очи. После се разхлипа. Дърк седеше съвсем неподвижен.

— Това е значи — отрони след малко. Гласът му беше много тих. — Джаан нямаше да мисли за себе си, нали? Джаан щеше да играе героя.

Гуен го погледна отново.

— Щеше, знаеш го.

Той кимна.

— Да. Щеше. Може би и аз щях, някога. Може би си права. Може би съм се променил. Вече нищо не знам.

И изведнъж се почувства зле, уморен, победен и много засрамен. Мислите му кръжаха, и кръжаха. И двамата бяха прави. Бяха довели Брайт тук в Предизвикателство, при стотици невинни жертви. Вината беше тяхна. Гуен беше права. И все пак той също беше прав. Нищо не можеха да направят, нищо. Дори да беше егоистично, беше не по-малко вярно.

Гуен плачеше. Той посегна отново и този път тя се остави да я прегърне и да се опита да я утеши. Но през цялото време, докато галеше дългата ѝ черна коса и се мъчеше да задържи собствените си сълзи, той знаеше, че няма полза, че това не променя нищо. Брайт бяха тръгнали на лов, убиваха… и той не можеше да ги спре. Едва ли можеше да спаси и себе си. Не беше старият Дърк в края на краищата, Дърк от Авалон, не. И жената в ръцете му не беше Джени. Двамата бяха само плячка.

А после изведнъж го осени и той каза високо:

— Да!

Гуен го погледна, а Дърк се надигна колебливо и я вдигна да стане.

— Дърк?

— Можем да направим нещо — каза той и я поведе към вратата на най-близкото жилище.

Отвори се лесно. Дърк отиде до видеоекрана до леглото. Всички светлини в стаята бяха угаснали, единственото осветление беше дългият правоъгълник бледосиньо, който падаше от отворената врата. Гуен стоеше в рамката неуверена — унил тъмен силует.

Дърк включи екрана е надежда (нищо друго не му оставаше) и той светна. Дърк задиша по-леко. Обърна се към Гуен.

— Какво ще направиш? — попита тя.

— Кажи ми домашния си номер за повикване.

Тя разбра. Бавно кимна и му каза цифрите, а той ги набра, една по една, и зачака. Пулсиращият сигнал за повикване огря стаята. Когато се разпадна, точиците светлина се преподредиха и очертаха суровото лице на Джаан Вайкъри.

Никой не проговори. Гуен пристъпи и застана зад Дърк, с една ръка на рамото му. Вайкъри ги гледаше мълчаливо и в дълго проточилата се пауза Дърк се уплаши, че ще угаси екрана и ще ги остави на съдбата им.

Не го направи. Каза му:

— Ти беше мой крепостен брат. Повярвах ти. — След това очите му се изместиха към Гуен. — А теб те обичах.

— Джаан — проговори тя, бързо и тихо, толкова близо до шепота, че Вайкъри едва ли можеше да я чуе. Замълча, обърна се и бързо излезе.

Все пак Вайкъри не прекъсна връзката.

— В Предизвикателство сте, виждам. Защо се обади, т’Лариен? Знаеш какво трябва да направим, двамата с моя тейн, нали?

— Знам — отвърна Дърк. — Рискувам. Трябваше да ти го кажа. Брайт са ни проследили. По някакъв начин, не знам как, изобщо не мислехме, че ще бъдем проследени. Но те са тук. Бретан Брайт Лантри е изключил градския компютър и изглежда контролира повечето останала енергия. Другите… имат ловни глутници тук. Из коридорите са.