Битката при Верил [bg]

Бръкна в торбата и извади калъф на цигулка.

— Значи все пак е бил вътре — отбеляза младежът.

Димънт огледа калъфа и го остави.

— Би ли се присъединил към нас? — запита Димънт с тон, сякаш минаваше през някаква формалност, а не отправяше предложение. — В качеството си на учен, възможността да се запознаеш по-подробно с магиите ни сигурно би представлявала интерес. Можеш да ни бъдеш полезен.

— Не мога да направя това — отвърна Дийкън.

— Така и подозирах. Ако бъдеш така добър да извадиш кристала ми от торбата си, ще сме приключили.

— Още не си го намерил?

— Както казах, Дийкън, търпението не е сред силните ми страни. Изваждането на съдържанието на безкрайната ти торбица не ме влече. Открих по-голямото парче. Върни ми другото.

— Боя се, че е залутан. Нещата често потъват по-дълбоко от досег с ръка. Призоваването им до отвора изисква специално заклинание — обясни Дийкън.

— Което ти няма да направиш — отвърна Димънт. — Не съм толкова глупав, че тъй лесно да махна нашийника ти.

Едно от жезлоподобните създания се изтърси от гърба на Димънт, разпервайки насекомоидните си крака и поемайки към Дийкън. Погледът на младежа се насочи към него — върху лицето му изникна смесица от нервност и възхищение.

— Разполагат ли с ум? С душа? — попита магьосникът.

— Нямат душа. В състояние съм да влагам различни степени на интелект — от първичен до свръхчовешки, в зависимост от ресурсите… Знаеш ли, изглеждаш удивително въодушевен за човек, който осъзнава предстоящата си гибел. Почти сякаш си очаквал това — отбеляза Димънт, започващ да проявява наченки на подозрение.

— Знаех, че присъединяването към Избраните ще докара смъртта ми. Примирил съм се — обясни Дийкън.

— И все пак. Чудя се дали не си се застраховал по някакъв начин. Някаква тайна, която да не ни позволи да се сдобием с кристала, ако умреш — разсъждаваше Димънт. — В този случай уменията на Епидим може да се окажат от полза. Той би могъл да извлече нужното ни от ума ти. Най-добре да те задържим, докато той приключи с другите си дела…

— Смятам, че идеята е великолепна — заяви Дийкън.

— Подозирах, че ще я сметнеш за такава. Ще видим дали ще продължиш да си на същото мнение, след като той влезе в съзнанието ти — рече Димънт, обръщайки се към близниците. — Междувременно, имам друга работа, възложена ми от Багу. Извадете всичко от торбата му. Ако откриете малко парче от пречистен тиров кристал, уведомете ме. Ако се опита да избяга, зашеметете го и ми докладвайте.

Близниците кимнаха. Димънт напусна помещението, затваряйки вратата след себе си и изчезвайки надолу по коридора. Звукът на изникнал и сетне затворил се портал указа напускането му. Дийкън започна да наблюдава как близниците изваждат различни предмети от торбата — негови и на Димънт.

На моменти изваждаха нещо, за което бе сигурен, че не го е поставял. Първото бе купчина листа. Следващото бе странна фигурка. Третото беше някаква стъкленица, прикачена към изключително дълга и фина верига. Умът му започна да обмисля как и защо торбата бе започнала сама да се изпълва с разни предмети. Какъв аспект на несъвършената транспортационна магия можеше да предизвика това? Споменът за заклинанието го наведе на нова мисъл. Напрегна сили, мъчейки се да достигне едната си ръка с другата.