Хилядният етаж [bg]

Ейвъри се овладя първа.

— Ерис няма да организира афтърпарти, но може би аз ще…

— Да, връзва се. Предположих, че Ерис няма да кани гости, при положение че баща й възнамерява да продаде апартамента. Мама е брокер на сделката — продължи Минг. Обърна се към Ерис с невинно изражение. — По всичко личи, че не сменяте мебелите, както разправяш.

На Ерис й прилоша, когато разбра какво става. Всичко беше заради Корд и острата забележка, която бе направила преди часа по йога миналата седмица, както и останалите дребни агресивни нападки, които бе насочвала към Минг. Сама си беше виновна, поне донякъде.

— Мислихме по въпроса, но след това…

— Исках да ти организирам афтърпарти в „Нюаж“ — продължи безмилостно Минг, — но отидох на рецепцията за специални събития и ми казаха, че не си отседнала там. — Тълпата зашумя. Ерис усети как се изчервява. — Къде живееш, Ерис?

— Сега се местим и…

— Честит рожден ден — прекъсна ги Ейвъри и вдигна ръце във въздуха, за да запали свещите, които пламнаха в розово. Песента продължи, но вече не звучеше толкова весело. Ерис забеляза, че всички си шепнат и проверяват разни неща на лещите си. Минг беше зачекнала нещо и сега невидимата клюкарска машина търсеше отговори.

Очите й се наляха със сълзи. Тя зарея поглед над гостите на партито, което бе огромно вълнение цяла вечер, над прекрасно облечената тълпа и скъпите балончета с алкохол и неочаквано се почувства като натрапница. Старият й живот вече не й принадлежеше. Тя бе никоя и щеше да се прибере в сбутания апартамент, пълен с хлебарки, на три километра под тях. Не можеше дори да се върне в стария си апартамент, дори да искаше, защото баща й очевидно бе решил да го продаде. Знаеше, че той е отседнал в „Нюаж“, но не беше наясно каква болка му носи всеки момент в старото им жилище, заради спомените, които го изпълваха като призраци. Усети, че се вледенява заради загубата, че е изгубила завинаги дома от детството си.

Това беше последната частица от стария й живот, която си отиваше завинаги. Тя не беше Ерис Дод-Радсън. Вече не.

Песента свърши.

— Пожелай си нещо, Ерис! — започна ведро Ейвъри, но Ерис просто поклати глава, тъй като нямаше сили да говори.

— Ерис… — Ейвъри протегна ръка към нея, но бе закъсняла.

Ерис вече се беше обърнала и тичаше лудешки към изхода на „Бъбъл Лаундж“, а по лицето й се стичаха сълзи.