Свещеният меч [bg]

— Няма проблем, мосю.

Докато чакаха, Бен си поръча чаша уиски.

— Искаш ли аперитив? — попита той Джуд.

Джуд набърчи нос.

— Не и такъв. Уискито е гадна напитка.

— Голям познавач се оказа! Боя се, че тук не сервират коктейли от бира, червено вино и водка.

— Много смешно. Ще си взема една бира — заяви Джуд.

— Un demi pour le gosse — обърна се Бен към мустакатия и посочи Джуд.

— Какво е „gosse“?

— Сополанко.

— О, благодаря. Като я изпия, ми поръчай нова, става ли?

Някакви мъже в другия край на бара ги чуха, че говорят на английски, и погледнаха към тях. Единият — с изпито, белязано от акне лице и зализана мазна коса — седеше прегърбен на високо столче, подпрян с лакти на плота. До него се беше облегнал едър мъж с черна брада на около петдесет години, облечен с карирана памучна риза с навити ръкави. И двамата надигаха малки чашки с безцветна течност; бутилката беше скрита зад бара.

— Eh, les rosbifs — извика мъжът с изпитото лице.

Брадатият се ухили. Някой отстрани се изсмя дрезгаво.

— Какво ни нарекоха току-що? — попита Джуд и ги изгледа.

— Ростбифи — обясни Бен. — Едно от по-любезните наименования, с които французите описват англичаните.

— Но аз дори не обичам ростбиф! — промърмори Джуд, без да изпуска от очи мъжете на бара. — Ей! Проблем ли имате? — извика той.

— По-кротко — скара му се Бен. — Не сме дошли тук, за да се бием.

— Я стига! Все едно никога не си се сбивал в кръчма.

— Нито веднъж през живота си.

Мусташ беше усетил назряващия конфликт.

— Не са лоши момчета — каза на френски той, докато наливаше бирата на Джуд. — Просто се забавляват.

— Няма проблем — отвърна Бен.

Джуд отпи от бирата. Мъжете в другия край на бара бяха загубили интерес към тях и разговаряха помежду си, като се смееха и надигаха чашките с безцветната течност.

— Май не си турист — заяви Мусташ и се усмихна лукаво на Бен.

— Не. Живея във Франция — отбеляза Бен. — Тук съм заради Фабрис Лалик. — Нека го кажа, пък ще видим какво ще стане, помисли си той.

Мусташ го изгледа с присвити очи и затрака с бирените чаши на бара.

— Отец Лалик?

Бен кимна.

— Той умря.

— Знам — отговори Бен. — Четох за случая.

— Пържолите скоро ще бъдат готови — промърмори Мусташ. Тонът му вече не беше толкова дружелюбен. — Защо не седнете на онази маса? Корин ще ви сервира храната.

— Питам се какво ли мислят местните хора за инцидента с него — продължи Бен.

— Той се самоуби. Бил е болен. Това е. Fini.

Мусташ се канеше да им обърне гръб, но Бен не отстъпи.

— Сигурно е познавал много хора тук през годините. Всички ли са на същото мнение? Някой не смята ли, че случилото се е малко странно?