Проклятието на инките [bg]

Слънчевите лъчи светеха през далечните масиви като сияйни копия, запратени между назъбените, по­крити е ледници върхове. Уилсън свали подгизналото от пот яке и го положи на камъка до себе си.

Хайръм зяпаше в далечината.

- Късметлия съм, че шапката ми още е с мен, меж­ду другото. Едва не я изгубих, докато летях над она­зи река. - Той извади кесията си с тютюн, изтръска водата по нея и внимателно започна да подрежда ця­лото ѝ съдържание върху плоската скала. - Има две неща, които никога не бива да правиш в джунглата. Първо, никога не бива да клечиш над мравуняк на огнени мравки. И второ, никога да не губиш шапката си. Слънцето ще прогори дупка в темето ти на тези височини и ще те докара до лудост.

Уилсън потърка четината на брадичката си и се наслади на слънчевата светлина, галеща лицето му.

- Слава богу, дъждът спря.

- Сега идва ред на влагата - отвърна Хайръм. - Също толкова зле е.

Между дърветата и покрай скалите се стелеше фина мъгла, което означаваше, че влажността е поч­ти сто процента. Уилсън избърса потта от лицето си, съблече ризата и я постла на камъка.

- Влажността е неприятна, но няма по-лошо нещо от дъжда. - Той седна на плоския камък и събу обув­ките и чорапите си. После свали шапката си и про­веси босите си крака през ръба от височина шейсет метра.

Осем години по-рано, когато бе прехвърлен в Мачу Пикчу, валеше дъжд и беше тъмно, така че ня­маше възможност да разгледа. Това беше първата му истинска възможност да види с очите си Вилкапампа. Имаше чувството, че от пристигането му тук бяха минали десет човешки живота. Бе преживял толкова оттогава, че се чувстваше като напълно различен чо­век. Като си помислеше, в известен смисъл дори вече не знаеше кой е. Изведнъж в ума му изникна образът на Хелена. Мисълта за нея го бе утешавала и му бе помагала в безбройните моменти на самота. Той та­чеше спомените за нея и въпреки всичко преживяно част от него беше успяла да си остане същата.

Ако всичко минеше според плана, само след ня­колко часа Уилсън щеше да бъде прехвърлен оттук. Щеше да се върне в „Ентърпрайз Корпорейшън“ и да продължи нормалния си живот, доколкото това беше възможно за един Надзирател. Щеше ли да има друга мисия за него? Само времето ще покаже. И макар да му се искаше да се опъне на началниците си и да им заяви, че повече няма да пътува във времето, дъл­боко в себе си знаеше, че вероятно ще тръгне, ако Свитъците го изискват.

- Наистина ли си мислиш, че Вилкапампа е ей там? - попита Хайръм, който свиваше влажния тю­тюн в цигара.

Уилсън посочи.

- Горе на онова било.

Хайръм присви очи от слънчевата светлина.

- Ей там ли?

- Това е последната неоткрита цитадела в Южна Америка и ти ще станеш нейният откривател, Хайръм.

- Стига това, което казваш, да е истина - отвърна той. - Кажи ми пак, защо не искаш славата за откри­ването за себе си?

- Когато историята се появи във вестниците, Хай­ръм, аз няма да съм тук. Ако си спомняш, такива бяха условията на сделката ни.