Проклятието на инките [bg]

Акла и Сонтане бяха клекнали зад едно паднало дърво на земеделските тераси до руините на Наблю­дателницата. На Акла ѝ идеше да изкрещи само при мисълта какво бяха открили воините ѝ, когато оти­доха да проверят Храма на слънцето. Най-лошите ѝ страхове се бяха сбъднали - за първи път от половин хилядолетие Кубът на инките бе свободен и злите му сили бяха отприщени. Това обясняваше много от не­щата, които бе видяла в Куско - разпването на Корсел Сантияна, гнева на тълпата, както и отвличането на сестра ѝ.

Осемстотин крачки по-надолу двамата бели мъже мързелуваха на слънцето, изтегнали се на един стър­чащ от джунглата камък, сякаш нямаха никакви гри­жи на този свят. Беше странно, че не вземат мерки да скрият местоположението си, но пък от тези странни мъже можеше да се очаква какво ли не.

От мястото си Акла и Сонтане имаха идеален из­глед към долината на изток, както и към обраслите руини на цитаделата зад тях. На север се извисяваше върхът Мачу Пикчу; на юг беше по-малкият Уайна Пикчу. Накъдето и да се обърнеше, Акла виждаше от­весни скали, спускащи се към река Урубамба далеч долу. Именно на това място Девиците на слънцето бдели на стража през двеста четиресет и петте го­дини, през които са обитавали Вилкапампа. Но това било далеч в миналото. Цитаделата, крепост, построе­на от Пачакути, за да пази Куба на инките, бе изоста­вена точно преди двеста и три години. По онова време заселниците метиси започнали да проникват все по-навътре и по-навътре в планините и се появили опасе­ния, че димът от зимните огньове ще издаде местопо­ложението на цитаделата. Така било взето решение да оставят джунглата да си възвърне планинското било. От деня, в който напуснаха Вилкапампа, Девиците на слънцето изпращаха най-добрите си воини тук два­найсет пъти годишно под закрилата на намаляващата луна, за да са сигурни, че всичко е така, както трябва да бъде. Градът бил приспан и светът на хората щял да остане в неведение за местоположението му, може би завинаги. Но ето че някой беше проникнал в гра­да - всичко, което защитаваха Девиците на слънцето, беше вече отнето. И извършителите на неочакваното нашествие с цялата си арогантност бяха издълбали имената си по каменните стъпала, обзети от глупава гордост от постижението си.