Целуната от сянката

Но накрая тя обяви Виктор за виновен и го осъди на доживотен затвор — при това в друг затвор, а не в този на кралския двор. Бях чувала какви ли не истории за затворите на мороите и те явно бяха ужасни места. Подозирах, че новият му дом ще се окаже доста по-различен от килията, в която го посетихме. Виктор остана спокоен и сякаш се забавляваше, също както вчера при посещението ни. Това никак не ми хареса. След разговора ни с него не можех да се отърся от подозрението, че той въобще няма намерение да приеме тази присъда ведро и спокойно, както се преструваше. Оставаше ми само надеждата, че ще го пазят зорко.

Формалностите приключиха след един властен жест на кралицата. Ние се изправихме и започнахме да си говорим, докато тя обхождаше залата със строгия си поглед, вероятно за да запомни обстановката. Ескортът от надзиратели изведе Виктор от залата. Той отново мина покрай нас, но този път се спря и ни заговори.

— Василиса, надявам се, че си добре.

Тя не му отговори. Все още го мразеше и се страхуваше от него, но след тази присъда най-после вярваше, че той повече няма да я нарани. Все едно прелистваше края на последната глава от книга, която четеше от месеци. Най-после можеше да загърби преживяния ужас и да остави кошмарните спомени да избледняват с течение на времето.

— Съжалявам, че нямахме възможност да си поговорим, но съм сигурен, че следващия път ще го направим — додаде той.

— Хайде, тръгвай — подкани го един от пазителите до него. И те го поведоха нататък.

— Той е луд — промърмори Лиса, след като той се отдалечи. — Не мога да повярвам, че каза онова за теб и Дмитрий.

Дмитрий стоеше зад нея. Извърнах се към него и погледите ни се срещнаха, преди той да се отдръпне от мен и Лиса. Разбрах, че изпитваше облекчение, също като мен. Днес се бяхме разминали с опасността — ние спечелихме.

Кристиан пристъпи към Лиса и я прегърна, като за дълго я задържа притисната към себе си. Наблюдавах ги с топлота, искрено изненадана от чувствата си към тях. В един миг обаче някаква ръка докосна рамото ми и аз подскочих. Беше Ейдриън.

— Добре ли си, малък дампир? — попита той тихо. — Виктор Дашков изрече някои… ъъ… неща, подтикващи към размишления.

Пристъпих по-близо към него и заговорих също като него, колкото можех по-тихо:

— Никой не му повярва. Мисля, че всичко е наред. Но все пак ти благодаря, че попита.

Той ми се усмихна и ме докосна по носа.

— Две благодарности от теб за два дни? Предполагам, че няма да получа, ъъ, специална благодарност?

Засмях се.

— Няма. Просто ще трябва да си я представиш.

Той ме прегърна леко, преди да се раздели с мен.

— Дадено. Но аз имам богато въображение.

Тъкмо се наканихме да тръгваме, когато Присила Вода се приближи с бърза крачка към Лиса.

— Кралицата иска да те види, преди да си тръгнеш. Насаме. Обърнах се към креслото върху подиума, където седеше кралицата. Погледът й бе вперен в нас и аз се запитах за какво ли можеше да е всичко това.