Мъртви за света

— Можете ли да ни заведете до мястото, на което видяхте жената?

— Съмнявам се. Наоколо нямаше нищо, по което да се ориентирам. Нито дървета, нито табели — отвърнах. Умората ми пречеше да контролирам самообладанието си, затова добавих: — Може би утре? На дневна светлина?

Стенс ме потупа по рамото.

— Наясно сме, че в момента сте разстроена, госпожице — утеши ме той. — Направили сте всичко възможно за клетото момиче. Сега трябва да оставим всичко в ръцете на лекарите… и на бог.

Кимнах енергично, защото бях напълно съгласна с него. По-възрастният, Кърлю, продължаваше да ме гледа с леко недоверие, но все пак ми благодари. После двамата напуснаха болницата и потънаха в мрака. Отстъпих леко назад, без да отделям поглед от паркинга. Секунда-две по-късно полицаите застанаха до колата ми и насочиха фенерчетата си към прозорците, за да огледат интериора. Колата ми винаги е изрядно чиста отвътре, така че служителите на реда щяха да видят единствено петната кръв по задната седалка и нищо друго. Забелязах, че се навеждат да проверят и решетката между фаровете. Не че ги упреквах; хората просто си вършеха работата.

След като приключиха с огледа, двамата застанаха под една улична лампа и започнаха да попълват протоколите си.

Малка по-късно доктор Скинър се появи в коридора и ме потърси с поглед. Свали хирургическата маска под брадичката си и разтри тила си с дългата си кльощава ръка.

— Състоянието на госпожица Купър е стабилно. Вече се чувства малко по-добре — уведоми ме тя.

Кимнах и притворих очи от облекчение.

— Благодаря ви — изхълцах аз.

— Подготвена е за транспортиране до болница „Шумпърт“ в Шривпорт. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент.

Взех да мигам, опитвайки се да реша дали това е добре, или зле. Независимо от моето мнение, Звезда-Мария трябваше да отиде в най-добрата болница по най-бързия начин. Рано или късно, когато състоянието й позволяваше, щеше да й се наложи да каже нещо. Но нейната история едва ли щеше да съвпадне с моята.

— Тя в съзнание ли е? — попитах.

— Едва-едва — почти ядосано отвърна лекарката, сякаш приемаше тежкото състояние на пациентката си като лична обида към собствената си личност. — Можете да й кажете няколко думи, но няма гаранция, че ще си спомня разговора ви и че изобщо ще разбере нещо. Извинете ме, трябва да отделя няколко минути на полицаите — двамата униформени тъкмо влизаха обратно в болницата.

— Благодаря — казах аз и тръгнах наляво, в указаната от нея посока. Отворих вратата и се озовах в неприветлива, ярко осветена стая, в която цареше пълен безпорядък. Вътре имаше две медицински сестри, които бъбреха помежду си и прибираха неизползваните пакети с превързочни материали. В ъгъла стоеше мъж, въоръжен с парцал и кофа. Очевидно чакаше да изведат момичето до хеликоптера, за да почисти помещението. Приближих се до тясното легло и улових ръката й.