Мъртви за света
- Автор: Харрис Шарлин
- Серия: Sookie Stackhouse #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609575
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди – от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаха двама полицаи. Едри мъже, които шумоляха със синтетичните си подплатени якета и проскърцваха с кожените си колани и екипировка. Не можех да си представя как биха могли да дебнат някого, без да вдигат шум.
По-високият беше по-възрастният от двамата. С късо подстригана стоманеносива коса и лице, набраздено от дълбоки бръчки. Шкембето му висеше над колана. Партньорът му изглеждаше около трийсетгодишен и някак странно едноцветен — светлокафява коса, светлокафяви очи и светлокафява кожа. Наложи се да впрегна всичките си сетива, за да ги проуча.
И двамата очакваха да научат, че съм замесена лично в този случай или поне укривам информация.
Донякъде бяха прави, естествено.
— Госпожица Стакхаус? Вие доведохте младата жена, която в момента е под грижите на доктор Скинър, нали така? — внимателно попита по-младият.
— Звезда-Мария — казах. — Купър.
— Кажете ми как се стигна дотам — намеси се по-старият.
Това беше заповед, макар и изречена вежливо. Съдейки по „чутото“ от главите им, никой от двамата не ме познаваше и не знаеше нищо за мен. Чудесно!
Поех дълбоко въздух и се гмурнах в мътните води на лъжата.
— Шофирах към вкъщи след работа — казах. — Работя в бар „Мерлот“… знаете ли къде се намира?
И двамата кимнаха. Естествено, че знаеха. Полицейските служители знаеха всички барове в окръга.
— Встрани от пътя лежеше тяло, върху чакъла на банкета — казах аз, като внимателно подбирах думите си, за да не изтърся нещо, за което после да съжалявам. — Веднага спрях, естествено. Наоколо нямаше жива душа. Момичето дишаше и трябваше да й помогна. Отне ми доста време да я кача в колата сама.
Стараех се да държа под контрол детайлите — и периода от време след тръгването ми от „Мерлот“, и малките камъчета чакъл от алеята на Бил, които със сигурност бяха полепнали по кожата на момичето. Така историята ми звучеше много по-убедително. Или поне така се надявах.
— Забелязахте ли следи от гуми по пътя? — Светлокафявият полицай не можа да издържи дълго, без да зададе въпрос.
— Не, не забелязах. Може и да е имало. Аз просто… след като я видях, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.
— И какво стана после? — подкани ме по-възрастният.
— Видно беше, че е тежко ранена, затова я докарах тук по най-бързия начин — свих рамене аз. Край на историята.
— А не ви ли хрумна да извикате линейка?
— Нямам мобилен телефон.
— Жена, която се прибира сама след работа толкова късно, трябва да има мобилен телефон, госпожице.
Изкуших се да му кажа, че ако е навит да ми плаща сметката, с удоволствие ще си взема един, но се въздържах. Естествено, че е удобно да имаш мобилен телефон, но аз едва успявах да плащам сметката на домашния си телефон. Единствената глезотия, която си позволявах, бе кабелната телевизия — моето любимо развлечение.
— Съгласна съм — лаконично отвърнах аз.
— Как е цялото ви име? — попита по-младият.
Вдигнах глава и го погледнах право в очите.
— Суки Стакхаус — отвърнах.
Човекът си мислеше, че изглеждам много сладка и срамежлива.
— Вие ли сте сестрата на онзи мъж, който изчезна безследно преди няколко дни? — Сивокосият полицай се наведе, за да огледа лицето ми.
— Да, сър — отвърнах аз и отново се вторачих в краката си.
— Очевидно ви преследва лош късмет напоследък, госпожице Стакхаус.
— О, да, не ще и дума! — отвърнах аз с разтреперан глас. Дори нямаше нужда да се преструвам.
— Някога виждали ли сте тази жена? Имам предвид, преди да я доведете в болницата тази нощ — по-възрастният полицай измъкна малък бележник от джоба си и започна да си води записки. Казваше се Кърлю според значката на ревера му.
Поклатих глава.
— Мислите ли, че брат ви може да я е познавал?
Погледнах изненадано към кафявия полицай, който — между другото — се казваше Стенс.
— Откъде бих могла да знам? — свих рамене аз. И миг след това разбрах, че той просто е искал да го погледна в очите. Едноцветният Стенс се чудеше какво мнение да си изгради за мен. Изглеждах му симпатично момиче с добро сърце. От друга страна, професията ми го смущаваше — образованите девойки не работят като сервитьорки в барове. На всичкото отгоре брат ми се славеше като скандалджия, макар че много от патрулните полицаи го харесваха.