Мъртви за света
- Автор: Харрис Шарлин
- Серия: Sookie Stackhouse #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609575
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мъртви за света». Краткое содержание книги:
Ерик е бил омагьосан от вещици и страда от пълна амнезия. Събратята му трябва да го скрият, преди вещиците да го намерят, и най-доброто място за това се оказва домът на Суки. Тя се съгласява да се грижи за него, защото се нуждае от голямата сума пари, която ще получи. Поради амнезията поведението на Ерик е коренно различно от преди – от властния, арогантен лидер и непоправим женкар не е останала и следа. Проявите на ранимост и нежност на новия Ерик го правят още по-неустоим за Суки и тя се влюбва в него.
Щастието им не продължава дълго, защото става ясно, че ще се наложи вампирите да влязат в битка с вещиците, а Суки ще бъде техен съюзник. Ще запази ли чувствата си Ерик, ако паметта му се завърне, и не е ли изправена Суки пред поредната раздяла, която ще разбие сърцето й?
Внезапно осъзнах, че съм единственото двукрако същество наоколо и ако аз не предприемех нещо, нямаше кой друг да го направи.
Така, откъде трябваше да започна? Дишането. Да, момичето дишаше! Имаше пулс, който обаче изобщо не ми изглеждаше нормален — разбрах го и без да съм лекар. Кожата й гореше — това може би се дължеше на повторната й трансформация в човек. Не видях тревожно голямо количество прясна кръв, което ми вдъхна надежда, че няма разкъсвания на главни артерии.
Пъхнах ръка под главата на момичето съвсем внимателно и огледах скалпа й за рани. Слава богу, всичко изглеждаше нормално, въпреки наслоената по косата й мръсотия.
Цялата се разтреперих, докато я преглеждах. Момичето се намираше в ужасно състояние. Всички видими части на тялото й изглеждаха потрошени, насинени и окървавени. Очите й се отвориха и тя започна да трепери. По дяволите, налагаше се да я затопля! Одеяла — ето какво ми трябваше. Огледах се наоколо. Всички вълци продължаваха да бъдат вълци.
— Няма да е зле, ако един или двама от вас се превърнат отново в човеци — казах им. — Налага се да я заведа в болницата с моята кола и ще ми трябват одеяла от къщата.
Един сребристосив вълк се претърколи на една страна — охо, надарен мъжкар — и след това отново се чу познатия лепкав звук. Около гърчещото се тяло се появи нещо като мъгла и когато тя се разсея, на мястото на вълка се появи полковник Флъд, свит в ембрионална поза. Беше гол, разбира се, но аз реших да се издигна над вродената си стеснителност. Полковникът лежа неподвижно около една минута и чак тогава, с големи мъки, се изправи в седнало положение.
След това запълзя на четири крака към момичето.
— Звезда-Мария — дрезгаво каза той, подуши я и започна жално да скимти. Изглеждаше доста нелепо, когато се държеше така в човешки облик.
Той обърна глава към мен и попита:
— Къде?
Реших, че има предвид одеялата.
— Влез в къщата и се качи по стълбите. В началото на коридора има спалня. Бръкни в скрина до леглото и вземи две одеяла.
Той се изправи бавно на крака и запристъпва към къщата; очевидно имаше проблеми с равновесието или ориентацията след рязката промяна.
Момичето — Звезда-Мария — го проследи с поглед.
— Можеш ли да говориш? — попитах.
— Да — едва чуто отвърна тя.
— Къде те боли най-много?
— Струва ми се, че тазът ми е счупен. И краката — каза тя. — Колата ме блъсна.
— Хвърли ли те във въздуха?
— Да.
— Но гумите не те прегазиха, така ли?
Тя потръпна от ужас.
— Не, пострадах от удара.
— Как се казваш? Имам предвид цялото ти име. Звезда-Мария коя? — В болницата щяха да ме питат, а дотогава тя можеше да е изпаднала в безсъзнание.
— Купър — прошепна тя.
Отдалече се разнесе шум от автомобилен двигател.
Полковникът, който вече се движеше доста по-уверено, изтича от къщата с одеялата в ръце. Всички вълци, оглавявани от един човек, мигновено се скупчиха около мен и ранения член на глутницата си. Очевидно приемаха непознатия автомобил като заплаха, докато не се убедяха в противното. Възхитих се на полковника. Искаше се огромна смелост да посрещнеш врага гол, както майка те е родила.
Новодошлият беше Ерик, който закова старата ми бричка точно до Звезда-Мария. Шофираше доста самоуверено — хвърчеше чакъл, скърцаха спирачки. Вълците неспокойно обикаляха наоколо, вперили светещите си жълти очи в шофьорската врата. За миг си припомних очите на Калвин Норис, които — незнайно защо — изглеждаха доста по-различно.
— Всичко е наред, това е моята кола — казах аз, когато един от вълците започна да вие. Няколко чифта очи се впериха подозрително в мен. Всъщност нямах представа дали им изглеждам подозрителна, или просто вкусна.
Увих Звезда-Мария в одеялата и се запитах кой от всички тези вълци беше Алсид. Подозирах, че е най-големият, с най-тъмната козина, който точно в този момент се обърна да ме погледне в очите. Да, Алсид. Именно този вълк бях видяла няколко седмици по-рано в „Клубът на мъртвите“. Тогава Алсид беше мой кавалер за една нощ. Една нощ, завършила катастрофално както за мен, така и за още няколко души.