Чуждо влияние

На вратата се чука и полицай Тийън изръмжава:

— Влез.

Нисичка полицайка с тъмна коса и кафяви очи влиза предпазливо в стаята.

— Нося доклада, който поръчахте.

Той й прави знак да влезе. Полицайката носи кафява папка. Посочва й да я остави на бюрото.

— Благодаря — измърморва Тийън.

Тя кима и се кани да тръгва.

Сега е моят шанс.

Установявам контрол върху полицая и го принуждавам да каже:

— Чакай малко.

Жената спира.

— Би ли ми направила една услуга? Искам да провериш един регистрационен номер на автомобил. — Грабвам тефтер и химикалка и записвам номера на Даян, после откъсвам листа и го подавам на жената.

— Няма проблем — отвръща тя и го поема.

Когато излиза, накланям стола назад. Малко е скучно да седя в тялото на полицай Тийън. След няколко минути жената се връща.

— Заповядайте, господине — казва тя и излиза.

Прочитам името, изписано с печатни букви под регистрационния номер.

Даян Пристли.

Има и адрес.

Преди да напусна тялото на полицай Тийън, смачквам листа и го пъхам под един хартиен плик от „Макдоналдс“ в кошчето за боклук.

Щом се свестявам, скачам към бюрото и записвам адреса, преди да го забравя.

— Откри ли коя е жената? — пита Мати, останала почти без дъх.

— Даян Пристли. Живее на „Хокай стрийт“ 642.

— Че това е в другия край на града. Как ще стигнем дотам?

Измъквам телефона си и набирам номера на Ролинс.

— Не се тревожи. Погрижила съм се за всичко.

Къщата на Даян е малка и спретната. Около дървото в предния й двор са засадени розови циганчета23. Синьото комби е паркирано в алеята и има далеч не толкова злокобен вид, колкото когато чакаше с включен двигател пред къщата.

— Искате ли да вляза с вас? — предлага Ролинс.

Каня се да кажа не, но после размислям. Имам склонност да се замесвам в откровено луди ситуации.

— Май няма да е зле.

Тримата излизаме от колата и тръгваме през моравата. От другата страна на улицата джафка някакво малко куче. Скупчваме се на предното стъпало и аз натискам звънеца.

Вратата се отваря и се показва Даян. Устата й висва, когато ме вижда.

— Силвия? Какво правиш тук?

Слагам ръце на кръста.

— Значи ме помниш.

— Естествено, че те помня. Какво има?

— Има няколко въпроса, на които се надявам да отговориш. Може ли да влезем?

Даян смутено кима.

Задържа вратата, а ние влизаме в къщата. Затваря и ни повежда към всекидневната, където ни прави знак да седнем.

— Искате ли нещо за пиене?

Клатя енергично глава. Мати и Ролинс сядат от двете ми страни.

— Това сестра ти ли е? — пита Даян и се настанява в люлеещия се стол в другия край на стаята. — Приличате си.