Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
— Ти биеш ли се, или само си играеш с тях? — попита пар’чинът.
— Преподавам, пар’чине — отвърна Джардир, — а ти ще постъпиш мъдро, ако се присъединиш към урока. Може и да си умел в магията, но даматите ще се присмеят на твоя шарусахк. В катакомбите под Шарик Хора не се изучават само догмите. Гайсахк си има своите достойнства, но трябва да научиш още доста неща.
Джардир изпрати вълна от енергия през Короната и отблъсна алагаите назад в гърчеща се купчина. Те бавно се надигнаха и започнаха отново да го обикалят с ръмжене.
Красиянецът махна с ръка на Арлен.
— Ела — рече той, докато заемаше нова поза. — Застани до мен и да започваме урока.
Пар’чинът се разтвори във въздуха и се появи до него в огледално копие на позата му. Джардир изсумтя одобрително.
— Ще се биеш, без да се разтваряш. Шарусахк представлява вечната борба за живот, пар’чине. Не можеш да го усъвършенстваш, ако не се страхуваш, че ще го загубиш.
Пар’чинът го погледна в очите и кимна.
— Така е честно.
Докато демоните настъпваха към тях, Джардир намигна подигравателно на пар’чина.
— Само не си мисли, че ще те науча на всичките ми номера.
Джардир гледаше как слънчевите лъчи докосват телата на алагаите, които бяха използвали вместо чучела за обучението по шарусахк. С напредването на нощта се бяха появили демони, по-могъщи от полските и вятърните, привлечени от звуците на битката. Накрая двамата с пар’чина бяха принудени да зарежат преструвките и да започнат да се бият с всички сили, като използваха само гайсахк.
Но сега враговете им лежаха пречупени в краката им и двамата с пар’чина застанаха до тях, за да им покажат слънцето.
Дори да доживееше до хиляда години, Джардир никога нямаше да се умори от тази гледка. Кожата на демоните веднага се овъгли и засия като горещ въглен, преди да избухне в ярък огън, изпращащ вълна от топлина към лицето му. Това ежедневно му напомняше, че колкото и тъмна да бе нощта, Еверам винаги се завръщаше с пълни сили. Всеки ден, точно в този момент, надеждата надделяваше над тежестта на задачата му да освободи народа си от алагаите. Тогава той се чувстваше като едно цяло с Еверам и Каджи.
Погледна към пар’чина, чудейки се какво вижда в пламъците неговият безверен аджин’пал. С избледняването на сенките Взорът на Короната отслабна, но в аурата на приятеля му все още се долавяше намек за надеждата и целеустремеността, които го изпълваха в този момент.
— Ех, пар’чине — каза той, улавяйки погледа му. — Толкова е лесно да си спомня за различията ни, че понякога забравям колко сме еднакви.
Пар’чинът кимна тъжно.
— Правдиви слова.
— Как намери Изгубения град, пар’чине? — попита Джардир.
Арлен не можеше да разчете аурата на красиянеца на дневна светлина, но пронизващият, изучаващ поглед му подсказваше, че въпросът не е случаен. Джардир бе изчакал момента, в който Арлен се е отпуснал и не подозира нищо.
И тактиката му бе проработила. Арлен знаеше, че лицето му е разкрило на Джардир неща, които би предпочел да запази в тайна. В главата му се завъртяха дузина лъжи, но той ги прогони. Ако щяха да поемат заедно по този път, те трябваше да бъдат като братя, откровени един с друг и изпълнени с доверие, защото иначе задачата щеше да е обречена на провал още преди да е започнала.
— Имах карта — рече той с ясното съзнание, че това нямаше да е достатъчно.
— И откъде намери тази карта? — притисна го Джардир. — Едва ли си я открил в пясъците. Подобно крехко нещо би трябвало отдавна да се е разпаднало.
Арлен си пое дълбоко дъх, изпъна гръб и срещна погледа на красиянеца.
— Откраднах я от Шарик Хора.
Джардир кимна спокойно като разочарован родител, който вече знае какво е направило детето му.
Но въпреки това Арлен можеше да надуши натрупващия се в него гняв. Гняв, който никой разумен човек не би пренебрегнал. Той се подготви, чудейки се дали би могъл да победи Джардир посред бял ден, ако се стигне до размяна на удари.
„Просто трябва да му смъкна Короната“, помисли си той с пълното съзнание, че това далеч не е толкова просто. По-лесно щеше да е да изкачи планина без въже.
— Как успя да го постигнеш? — попита Джардир със същия изморен глас. — Няма как да проникнеш сам в Шарик Хора.