Ключът на Соломон

I

Върховете на тревата блестяха на слънцето като същински съзвездия от диаманти, искрящи на чистата утринна светлина след ситния дъждец. Мъжът със зелените блестящи очи безгрижно пресече тревата със служебно куфарче в ръка и влезе в модерната сграда на фондация "Калуст Гулбенкян", като си тананикаше някаква мелодия, която бе чул по радиото. След като весело кимна на служителите на рецепцията, той се отправи към един кабинет в дъното на фоайето. Отвори вратата и завари секретарката си да пише нещо на компютъра.

— Здравей, Албертина! Върнах се.

Секретарката вдигна поглед от монитора и се взря в новодошлия.

— Професор Нороня! Добре ли пътувахте?

— Разбира се — отговори Томаш Нороня и се отправи към миниатюрната стая, в която упражняваше длъжността на научен консултант на фондацията. — Върнах се в Лисабон по-рано, пристигнах вчера следобед и така успях да избегна стачката на испанските ръководители на полети. На косъм бях!

— Как беше в Женева? Голям студ?

Историкът пъхна ръка в джоба си.

— Замръзнах — каза той, подавайки една червена кутия на секретарката. — Донесох ви малко шоколад.

Албертина взе подаръка и се усмихна.

— Професоре! Познавате ме добре. Но за бога, нямаше нужда да си правите труда…

Томаш остави куфарчето до писалището си.

— Стига, не представляваше трудност ни най-малко — каза той, окачвайки палтото си на закачалката до прозореца. Обърна се и надникна през вратата. — Нещо ново?

Това бе служебен въпрос, затова секретарката веднага доби професионален вид и разлисти тефтерчето си.

— Да, обадиха се от Нов лисабонски университет. Обясних им, че пътувате, и ще се обадят отново утре. Не казаха по каква причина ви търсят.

Томаш едва сдържа усмивката си.

— Няма и нужда. Тези типове ме преследват, за да разберат дали ще се върна в университета…

— И добре правят според мен — заключи Албертина. — Къде се е чуло и видяло учен от вашия ранг, един от най-добрите криптоаналитици в света и професор по не знам колко древни езика и така нататък, да не преподава в университет? Истинско престъпление, казвам ви!

Историкът не искаше да продължава този разговор.

Издърпа стола си, седна и включи компютъра.

— Нещо друго, освен телефонното обаждане?

— Инженер Феро иска да говори с вас в три следобед — съобщи тя — относно покупката, за която пътувахте до Женева. — Албертина му хвърли любопитен поглед. — Открихте ли каквото търсихте?

Томаш се наведе и вдигна служебното куфарче, което бе оставил до писалището.

— Да. Тук е.

Секретарката настойчиво се взря в куфарчето. Изгаряше от любопитство.

— Наистина ли? Може ли да погледна?