Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Много време беше минало, откакто разговорите на маса в Хейхолт бяха шумни и весели, мислеше Гутулф; напоследък се ядеше при почти погребална тишина, прекъсвана само от пъхтенето на потните прислужници — те се трудеха упорито, за да свършат и работата на няколкото вече изчезнали свои другари — и от случайни нервни комплименти, изречени от някой благородник на длъжност в замъка, който не можеше да отклони поканата на краля.

Сега Гутулф дочу тих говор и позна гласа на сър Флуирен, който шепнеше нещо на краля. Старият рицар тъкмо се беше върнал от родния си Набан, където бе действал като пратеник на Елиас при херцог Бенигарис, и днес заемаше почетното място от дясната страна на Върховния крал. Бе казал на Гутулф, че срещата му с краля по-рано този ден била съвсем обикновена, но при все това Елиас изглеждаше разтревожен по време на цялата вечеря. Гутулф не можеше да види това, но десетилетията, прекарани с краля, му позволяваха да си представи изражението му при всяка напрегната интонация, при всяка от странните му забележки. Освен това слухът, обонянието и осезанието на Гутулф, които се бяха изострили, откакто бе загубил зрението си, ставаха още по-силни в присъствието на ужасния меч Печал.

Откакто Елиас го бе принудил да го докосне, сивото острие му се струваше почти живо същество, нещо, което го познаваше, което чакаше спокойно, но с ужасна предопределеност, като дебнещо животно, което го е подушило. Самото му присъствие го караше да настръхва и напрягаше докрай всичките му нерви и жили. Понякога посред нощ, когато графът на Утаниат лежеше абсолютно буден, му се струваше, че усеща острието направо през стотиците лакти камък, които отделяха покоите му от покоите на краля — едно сиво сърце, чието биене можеше да чуе само той.

Елиас внезапно отблъсна стола си назад и скърцането на дървото по камъка стресна всички. Гравираната лъжица на Гутулф застина във въздуха и от нея закапаха капки.

— По дяволите, старче! — изръмжа кралят. — Ти на мен ли служиш, или на това пале Бенигарис?

— Само ви съобщавам какво каза херцогът, ваше величество — каза с треперещ глас сър Флуирен. — Но мисля, че това не беше израз на неуважение. Той има затруднения по границата с клановете на тритингите, а и хората от Вран са му пречили…

— Какво ме интересува? — Гутулф почти виждаше как Елиас присвива очи — толкова пъти беше гледал как гневът преобразява чертите му. Бледото му лице сигурно бе болезнено сгърчено и леко влажно. Бе чул слугите да си шепнат, че кралят напоследък бил много отслабнал.

— Аз помогнах на Бенигарис да се качи на трона, Ейдон да го порази! И му дадох лектор, който да не му се бърка в нищо!

Елиас млъкна. Единствено Гутулф от всички чу как Приратес, който седеше срещу слепия граф, остро пое дъх. Сякаш усетил, че може би е прекалил, кралят се извини и се върна към по-спокоен тон в разговора си с Флуирен.

Гутулф поседя онемял за момент, после бързо започна да яде, за да прикрие внезапния си страх. Как ли изглеждаше? Дали всички бяха вперили очи в него, дали всички можеха да видят предателското му изчервяване? Думите на краля за лектора и тревожното ахване на Приратес отново и отново отекваха в съзнанието му. Другите без съмнение щяха да сметнат, че Елиас е имал предвид влиянието си за избирането на гъвкавия ескритор Велигис за лектор след убийството на Ранесин, но Гутулф знаеше по-добре. Объркването на Приратес, когато изглеждаше, че кралят може да каже прекалено много, потвърди това, което графът вече наполовина подозираше: Приратес беше организирал смъртта на Ранесин, И сега Гутулф беше сигурен, че и Елиас го знае — може би дори беше заповядал убийството. Кралят и съветникът му бяха сключили сделка с демоните и бяха убили най-висшия проповедник на Бога.