Черната вдовица [bg]

И докато всички френски специални служби търсеха двамата извършители на атентата в Центъра „Вайнберг“, погледът на Русо бе решително вперен към далечен бряг. Като всички добри капитани в тежки времена, той остана на мостика на кораба, който в неговия случай бе кабинетът му на петия етаж. В стаята цареше дух на академичен безпорядък, носеше се плодовият аромат на тютюна му за лула — порок, на който се наслаждаваше в разрез с всички официални забрани на пушенето в държавните институции. Под бронираните му прозорци — които му бяха наложени от шефа — се намираше кръстовището на Рю дьо Гренел и тихата уличка „Амели“. Самата сграда нямаше вход откъм улицата, само задна порта, която водеше към малък вътрешен двор и паркинг. Дискретна месингова табелка гласеше, че вътре се намира нещо, наречено Международно общество за френска литература, и този детайл загатваше за почерка на Русо. За прикритие групата издаваше тънко тримесечно списание, което той настояваше сам да редактира. По последни данни то имаше дванайсет читатели. Всеки от тях бе щателно проверен.

В самата сграда обаче всичко бе съвсем различно: техническият екип обитаваше мазето; наблюдателите бяха на първия етаж; на втория беше обемният регистър на група „Алфа“ — Русо предпочиташе старомодните хартиени досиета пред дигиталните файлове; а третият и четвъртият се заемаха от водещите офицери на агентите… Повечето идваха и си отиваха през задната порта — пеша или със служебни коли. Други минаваха през тайния проход, свързващ сградата и романтичния магазин за антики в съседство, собственост на възрастен французин, някогашен секретен служител по време на войната в Алжир. Пол Русо беше единственият от група „Алфа“, който бе получил разрешение да прочете страховитото досие на притежателя на магазина.

Случаен посетител на петия етаж би могъл да го сбърка с офис на частна швейцарска банка. Беше мрачен, сенчест и тих, ако изключим музиката на Шопен, която понякога се носеше през отворената врата на Пол Русо. Многострадалната му секретарка — неумолимата госпожа Тревил, седеше на подредено бюро в преддверието, а в отсрещния край на тесния коридор беше кабинетът на заместника на Русо — Кристиан Бушар. Той беше всичко, което Русо не бе — млад, в добра форма, елегантно облечен и прекалено добре изглеждащ. Но преди всичко Бушар беше амбициозен. Шефът на ГДВС го бе натрапил на Русо и мнозина предполагаха, че един ден той ще оглави група „Алфа“. Русо го презираше съвсем малко, защото въпреки очевидните си недостатъци, Бушар бе много добър в работата си. И също толкова безмилостен. Когато трябваше да се върши мръсна бюрократична работа, младокът неизменно се заемаше с нея.