Черната вдовица [bg]

В Центъра „Вайнберг“ нямаше достатъчно място за аудиторията, ала залата на най-горния етаж бе една от най-хубавите в квартал Маре. Редицата френски прозорци разкриваха великолепна гледка към покривите и Сена, а по стените висяха няколко големи черно-бели фотографии от живота в квартала преди Jeudi Noir. Всички хора на тях бяха загинали по време на холокоста, включително и Исак Вайнберг, който бе сниман в библиотеката си три месеца преди да го застигне нещастието. Сега, минавайки покрай фотографията, Хана прокара пръст по повърхността ѝ, както бе докоснала и мазките по картината на Ван Гог. Само тя знаеше за тайната връзка между творбата, дядо ѝ и центъра, който носеше неговото име. Не, помисли си тя внезапно, това не беше съвсем вярно. Реставраторът също знаеше за тази връзка.

Върху платформа пред прозорците бе поставена дълга правоъгълна маса, а в залата двеста стола бяха строени като войници на парад. Всеки от тях беше зает и още стотина зрители се бяха наредили покрай задната стена. Хана зае определеното ѝ място — доброволно бе пожелала да бъде буфер между Голдмън и Строс — и се заслуша как Рашел Леви инструктираше публиката да изключи звука на мобилните си телефони. Накрая дойде нейният ред да говори. Тя включи микрофона и сведе очи към написаното си слово. Истинска национална трагедия е, че подобна конференция изобщо се провежда… И тогава дочу звук от улицата, пукане като от фойерверки, последвано от мъжки вик на арабски:

— Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!

Хана слезе от платформата и притича до френските прозорци.

— Мили боже! — прошепна тя.

Обърна се и извика към гостите да се отдръпнат от прозорците, но ревът от детонацията заглуши гласа ѝ. За миг залата се превърна в торнадо от летящи стъкла, столове, мазилка, дрехи, човешки крайници. Хана усети, че се премята напред, макар да не разбираше дали се издига, или пада. Стори ѝ се, че вижда как Рашел Леви се върти като балерина. След това и тя, и всички останали изчезнаха от погледа ѝ.