Черната вдовица [bg]

Михаил си проправи път към най-отдалечения ъгъл на бара, където Кловис Мансур, потомък на династията на търговци на антики Мансур, седеше сам на белия диван с лице към Средиземно море. Беше заел поза като за фотосесия, с чаша шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата. Носеше тъмен италиански костюм и разкопчана на врата бяла риза, изработена ръчно специално за него от шивача му в Лондон. Златният му ръчен часовник беше с размерите на слънчев. Парфюмът му се стелеше зад него като мантия.

— Закъсня, хабиби5 — каза той, когато Михаил седна на отсрещния диван. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Не, не се канеше.

Михаил огледа интериора на бара. Двамата бодигардове на Мансур бъркаха в купичка с шамфъстък на съседната маса. Мъжът от асансьора се бе облегнал на парапета. Преструваше се, че се наслаждава на гледката към морето, докато държеше телефона до ухото си.

— Познаваш ли го? — попита Михаил.

— Никога не съм го виждал. Питие?

— Не, благодаря.

— По-добре да пийнеш.

Мансур махна на преминаващия сервитьор и поръча втора чаша шампанско. Михаил извади тъмножълт плик от джоба на сакото си и го сложи на ниската маса.

— Какво е това? — попита Мансур.

— Знак на уважение.

— Пари ли?

Михаил кимна.

— Не работя за теб, защото се нуждая от пари, хабиби. Все пак си имам достатъчно собствени. Работя за теб, защото искам да остана в бизнеса.

— Началниците ми предпочитат да си плащат.

— Началниците ти са стиснати изнудвачи.

— На твое място, преди да ги нарека така, бих погледнал в плика.

Мансур го отвори, вдигна вежди и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Какво имаш за мен, Кловис?

— Париж — каза търговецът на антики.

— Какво за Париж?

— Знам кой го е направил.

— Как?

— Не съм сигурен — отвърна Мансур, — но е възможно да помогна той да си плати за това.