Среднощно слънце [bg]

— Ще ти платя за услугата.

— Глупости. — Тя върна кутията с патрони на мястото й, взе друга и я постави пред мен. — Според мен за Хюго ще е достатъчно да платиш само използваните боеприпаси.

— Къде е той?

— На риболов.

Явно въпросът ми беше неприличен, защото лицето й леко потръпна.

— Носиш ли си нещо за ядене? — попита тя.

Поклатих глава. Дори не се бях сещал за това. Всъщност колко пъти бях ял след бягството от Осло?

— Ще ти приготвя сандвич. Напазарувай си от бакалницата на Пирио. Кнют ще ти я покаже.

Пак излязохме навън. Жената си погледна часовника — навярно за да се увери, че не съм се задържал прекалено дълго в дома й, та да дадем на съседите повод за клюки. Кнют тичаше напред-назад из двора, ентусиазиран като куче преди разходка.

— До хижата има около половин час или малко повече — обясни жената. — Зависи колко бързо вървите.

— Хм… Не знам кога ще ми изпратят моята пушка.

— Задръж тази, колкото искаш. Хюго рядко ходи на лов.

Кимнах. Нагласих ремъка на винтовката на подходящата дължина и я метнах на рамо. На здравото си рамо. Плъзнах поглед към селото. Опитах се да измисля думи за сбогом. Тя леко наклони глава — така правеше и синът и — и отметна няколко кичура от лицето си.

— Май не ти харесва особено, а?

Явно физиономията ми е издавала объркване, защото тя се засмя и високите й скули леко почервеняха.

— Питам за Косюн. За къщите ни. Преди е било хубаво. Преди войната. Но когато през 1945-а дошли руснаците и немците хукнали да бягат, по време на отстъплението опожарили всичко до основи. Всичко с изключение на църквата.