Среднощно слънце [bg]

Знаех, че не е агент на полицията — те носят по-дълга коса и по-шантави дрехи. Но се усъмних дали не е от хората на Рибаря. Постепенно обаче ми стана ясно, че Рибаря не се занимава с дребни балъци като мен. Просто трябваше да внимавам да не стана прекалено голям. И да не припарвам до пазара на амфетамин и хероин — негова неприкосновена територия. Хофман допусна тази грешка. И затова свърши зле. Пресели се на оня свят.

Хвърлих фаса между гробовете отпред.

Разполагаш с отредено време, изгаряш до филтъра и неумолимо настъпва краят. Но смисълът е поне да можеш да гориш, докато стигнеш до филтъра, а не да угаснеш преждевременно. Като казвам „смисъл”, е добре да уточня, че под „смисъл” разбирам цел. Иначе не ми пука за смисъла. Не всеки ден след погребението изпитвах такава увереност в моята цел.

Затворих очи и се съсредоточих върху слънцето — да усетя как сгрява кожата ми. Да му се насладя. Хедон. Гръцки бог. Или лъжлив бог, както го нарича Църквата. Доста арогантно ми се струва да наричаш „лъжливи” всички богове освен измисления от теб. „Да нямаш други богове, освен Мене.”[1] Заповед на диктатор към поданиците му. Смешното е, че християните не го осъзнават; не съзират механизма, включващ регенерация, самовъзпроизводство и самоподсилване и обезпечил оцеляването на тяхната религия в течение на цели две хилядолетия. В нея ключът към спасението е достъпен единствено за извадилите късмет да се родят във време, което представлява само миг във всемирната история, и при това живели на единственото парченце земя, удостоено с привилегията да му отправят офертата „рай”?

Застудя. Облак затули слънцето.

— Това е баба.

Отворих очи. Не беше облак. Слънцето образуваше ореол около рижата глава на момчето. Жената в църквата наистина ли му беше баба?

— Моля?

— Гробът, където си изхвърли цигарата — посочи то.

Плъзнах поглед покрай него. Струйка дим се виеше от цветната леха пред черна мраморна плоча.

— Извинявай. Целех се в алеята.

Малкият скръсти ръце.

— И това ми било ловец! Щом не можеш да улучиш цяла алея, как ще уцелиш яребица?

Уместен въпрос.

— Е, сети ли се за някой виц?

— Не. Нали те предупредих, че ще ми трябва време.

— Вече минаха… — той си погледна несъществуващия часовник — … двайсет и пет минути.

Измисляше си. Обзе ме предчувствие, че разходката до ловната хижа ще се проточи.

— Кнют! Не досаждай на господина — обади се майката. Тъкмо излизаше от църквата. Тръгна към портата.

Станах и я последвах. Тя имаше гъвкава походка и грациозно извит гръб, изящен като лебедова шия. Чакълестата алея минаваше покрай църквата и продължаваше между трийсетината къщи, които всъщност представляваха Косюн. Тишината беше почти злокобна. До момента освен Кнют, майка му и ескимоса Матис не бях виждат други хора.