Среднощно слънце [bg]

— Точно преди Йостерсунд има малък хотел — прелиствах пътния атлас от жабката. — Изглежда уютен. Ще наемем две стаи.

— Първата брачна нощ.

— Какво?

— Предстои ни довечера.

Позасмях се.

— Да. Виж, Леа, времето е пред нас. Не е нужно да бързаме.

— Не знам ти от какво имаш нужда, скъпи съпруже — прошепна тя и провери в огледалото дали Кнют спи. — Но нали си чувал какво казват за лестадианците и за първата брачна нощ…

— Не. Какво?

Тя не отговори. Шофираше и следеше пътя със загадъчна усмивка на алените устни. Защото според мен тя знаеше от какво се нуждая. Според мен го е знаела още когато ми зададе въпроса през онази нощ в хижата, впрочем така и не й отговорих: на каква мисъл ме е навела, сравнявайки мен с огън, а себе си — с въздух. Защото — ако използвам израза на Кнют — всички знаят отговора на тази загадка.

Огънят не съществува без въздух.

Мамка му, колко беше красива.

И така, как ще завършим тази история?

Не знам. Но така или иначе, тук слагам край на разказа. Защото точно тук е идеалният момент да спра. Възможно е, разбира се, после да се случат неща, които да не са особено хубави. Но аз още не го знам. Знам само, че точно тук и сега е идеалният момент, точно сега съм на мястото, където винаги съм искал да бъда. На път и същевременно достигнал крайната цел.

И че съм готов.

Готов да се престраша да понеса още една загуба.