Среднощно слънце [bg]

— И така, тримата седнали на външния перваз. И неочаквано норвежецът спечелил.

Настъпи мълчание. Отпих от кафето. Съдейки по ококорените очи на Кнют, май очакваше продължение. Но това беше целият виц.

— Как така спечелил? — попита той.

— Не се ли сети? Паднал от прозореца.

— Значи, норвежецът е заложил на себе си?

— Много ясно.

— Не е ясно. Трябваше да уточниш в самото начало.

— Добре, но сега поне схвана смешката — въздъхнах. — Е, как ти се стори?

Той потърка с показалец луничавата си брадичка и се вторачи замислено в празното пространство. Изсмя се високо два пъти. После пак се вторачи замислено.

— Малко е кратък — отсече. — Но пък точно затова е забавен. Раз-два-три — и край. Смешен си е. — Той се засмя.

— Като каза край…

— Добре, ще си вървя. — Той стана. — Утре пак ще дойда.

— Защо?

— Заради лосиона за комари.

Изгледах го въпросително. Той взе ръката ми и я долепи до челото ми. Опипах челото си. На допир напомняше фолио с балончета: цялото в бабунки от ухапвания.

— Добре — кимнах. — Донеси ми лосион против комари. И бира.

— Бира ли? Щом искаш бира…

— … ще горя в ада, знам.

— … ще се наложи да се разходиш до Алта.

Сетих се за миризмата на вкиснат алкохол в работилницата на баща му.

— Ами тогава искам домашна ракия. От оная, от която пие татко ти. Откъде я купува?

Кнют отпусна тежестта на другия си крак.

— От Матис.

— Хм. Матис да не е един дребосък със съдрано шушляково яке?

— Същият.

Извадих банкнота от джоба си.

— Виж колко ще вземеш за тези пари. Остави си за сладолед. Ако яденето на сладолед не е грях, разбира се.

Той поклати глава и взе банкнотата.

— Чао, Юлф. И дръж вратата затворена.

— О, вътре няма място за повече комари.

— Не за да се пазиш от комари, а от вълци.

Шегуваше ли се?

След като той си тръгна, взех винтовката и я опрях върху перваза на прозореца. Погледнах през мерника и отместих плавно мушката наляво. Намерих гърба на Кнют, който се спускаше по пътеката. Продължих към горичката. Открих елена. В същия миг, сякаш ме беше усетил, той вирна глава. Доколкото знам, северните елени са стадни животни. Явно е бил прокуден. Като мен.

Седнах пред хижата да си допия кафето. От горещината и дима вътре ме заболя главата.

Погледнах си часовника. Напредваше неумолимо. Скоро щяха да станат сто часа. Откакто трябваше да съм мъртъв. Сто часа чист бонус.

Загледах се в горичката. Еленът се бе приближил.