Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Тогава не го проумявах, но така въздейства терапията.
Пациентът предава4 неприемливите си чувства на терапевта и той задържа всичко, което пациентът се страхува да чувства. И го чувства вместо него. И после съвсем бавно му връща обратно чувствата.
Така направи с мен и Рут.
Продължихме сеансите няколко години. Рут бе единствената постоянна величина в живота ми. Чрез нея възприех нов вид взаимоотношения с друго човешко същество, основани на взаимно уважение, честност и доброта, не на упреци, обвинения, гняв и насилие.
Лека-полека започнах да се чувствам различен — не толкова безсъдържателен, по-способен да изпитвам чувства и по-малко страхлив. Омразният адски хор в главата ми не ме напусна докрай, но сега, когато гласът на Рут му възразяваше и противоречеше, не му обръщах особено внимание. В резултат гласовете в главата ми утихнаха и временно заглъхнаха. Усещах се спокоен, дори щастлив понякога.
Очевидно бе, че психотерапията буквално спаси живота ми. И нещо по-важно, промени качеството му. Лечението с говорене стана най-важното и основно за човека, в който се превърнах. И ме определяше в много дълбок смисъл. Разбрах, че това е призванието ми.
След университета учих за психотерапевт в клиниката „Тависток“5 в Лондон. По време на обучението продължих да ходя при Рут, все така ме подкрепяше и насърчаваше, въпреки че ме предупреди да бъда реалист за пътя, който поемам. „Това не е разходка в парка“, така се изрази. И бе права. Да работя с пациенти, да си изцапам ръцете — това се оказа далеч не толкова удобно…
Помня първото ми посещение в затворническата психиатрия. Няколко минути след пристигането ми един пациент си събу панталона, клекна и се изходи по голяма нужда пред мен. Воняща купчина лайна. Последваха и други случаи, не толкова гнусни, но не по-малко драматични — кървави неуспешни самоубийства, опити за самонараняване, несдържана истерия и скръб. Чувствата ми дойдоха в повече, но всеки път съумявах да черпя сили от някакъв неизползван досега потенциал на издръжливост. И постепенно стана по-лесно.
Странно е колко бързо се приспособява човек към необикновения нов свят на психиатричната клиника. Чувстваш се все по-удобно с лудостта — и не само с лудостта на другите, но и със своята.
Мисля, че всички сме луди, само че по различен начин.
Ето защо — и как — чувствах връзка с Алисия Беренсън. Бях късметлия. Благодарение на успешната терапевтична намеса в млада възраст, съумях да се измъкна от бездната на психичния мрак. В съзнанието ми обаче другият вариант завинаги си остана вероятен: можеше да полудея и да завърша дните си, заключен в институция, също като Алисия. Но по божия милост…
Разбира се, не казах нищо от това на Индира Шарма, когато ме попита защо съм станал психотерапевт. В края на краищата това беше събеседване за работа и ако не друго, поне знаех как да играя играта.
— Мисля, че в крайна сметка практиката те прави терапевт, независимо от първоначалните ти намерения.
Индира кимна разбиращо.
— Да, правилно. Истина е.
Събеседването мина добре. Индира каза, че опитът ми в „Бродмур“ ме е направил проницателен и че мога да се справям с екстремни психически разстройства. Веднага ми предложиха работата и аз приех.
След месец пътувах към „Дъбравата“.
4.
Пристигнах в „Дъбравата“, подгонен от леденостудения януарски вятър. Голите дървета приличаха на скелети край пътя. Небето беше бяло и натежало от сняг, който още не е паднал.
Застанах на входа и бръкнах в джоба за цигари. Не съм пушил повече от една седмица, обещах си, че този път ще е сериозно и ще ги откажа завинаги, но ето че вече се поддавах на изкушението. Запалих една, раздразнен от себе си. Психотерапевтите гледат на пушенето като на неразгадана пристрастеност, с която всеки що-годе сносен терапевт би трябвало да може да се пребори. Не исках да вляза и да воня на цигари, затова лапнах два ментови бонбона и ги сдъвках, докато пуша. Подскачах от крак на крак. Треперех. Но ако трябва да съм честен, повече от нерви, отколкото от студ. Изпитвах съмнения. Консултантът ми в „Бродмур“ не се шегуваше, когато недвусмислено заяви, че бъркам. Намекна, че със заминаването си прекъсвам една обещаваща кариера и се изказа презрително за „Дъбравата“, и по-точно за професор Диомед:
— Нестандартен човек. Работи много с взаимоотношенията в група. Известно време е работил с основателя на груповата анализа Зигмунд Фолкес. През осемдесетте години ръководеше някакво Общество за алтернативна терапия в Хартфордшър. Тези модели на терапия не са икономически рентабилни, особено в днешно време… — Консултантът се поколеба за миг и продължи по-тихо. — Не се опитвам да те уплаша, Тео, но има слухове, че може да закрият „Дъбравата“. След шест месеца може да се окажеш без работа… Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?