Останалото е мълчание

— Дойдох от Латвия преди седем години — обясни той. — Не знаех нито дума английски, но след една година го овладях свободно.

— Изумително — отбелязах.

— Не съвсем, английският е лесен. Трябва да опиташ да научиш латвийски.

Юри се засмя и посегна към подрънкващата връзка ключове на колана си. Извади няколко и ми ги даде.

— Тези ще ти трябват за индивидуалните стаи, а това са кодовете за отделенията, които трябва да знаеш.

— Много са. В „Бродмур“ имах по-малко ключове.

— Така е. Наскоро засилихме охраната — откакто Стефани се присъедини към нас.

— Коя е Стефани?

Юри не отговори, кимна към жената, която се появи от кабинета зад рецепцията. Тя беше от Карибите, на около четирийсет и пет години, с рязко скосена прическа „боб“.

— Аз съм Стефани Кларк — представи се тя. — Управителка на „Дъбравата“.

Стефани се усмихна неубедително. Докато се ръкувах с нея, забелязах, че ръкостискането й е по-твърдо и силно от това на Юри. И много по-хладно.

— Като управителка на клиниката — продължи тя, — приоритетът ми е сигурността както на пациентите, така и на персонала. Ако ти не си в безопасност, и пациентите ти не са. — Стефани ми даде малък уред, лична аларма за нападение. — Носете я с вас непрекъснато, не я оставяйте в кабинета си.

Устоях на подтика си да кажа „Да, мадам.“ По-добре беше обаче да спечеля благоразположението й, ако искам да не си усложнявам живота. Такава бе тактиката ми и с предишните властни управители — избягвам конфликти и не се набивам в очите им.

— Приятно ми е да се запознаем, Стефани — усмихнах се.

Тя кимна, но не се усмихна.

— Юри ще ти покаже твоя кабинет.

Стефани се обърна и тръгна, без да ме погледне втори път.

— Ела с мен — каза Юри.

Тръгнах с него към входа на отделението — голяма и блиндирана стоманена врата, до която имаше детектор за метал и охранител.

— Сигурен съм, че знаеш процедурата — напомни ми Юри. — Никакви остри предмети, нищо, което може да се използва като оръжие.

— И никакви запалки — добави охранителят, докато ме претърсваше, извади запалката от джоба ми и ме изгледа обвинително.

— Съжалявам — отвърнах. — Забравих, че е в мен.

Юри ми направи знак да го последвам.

— Ще ти покажа твоя кабинет. Всички от Обществото са на съвещание, затова е доста тихо.

— Може ли да се присъединя към тях?

— Към Обществото? — изненада се Юри. — Не искаш ли първо да се настаниш?

— По-късно може да се настаня… Ако за теб е все едно.

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

Юри ме поведе по лабиринт от коридори със заключени врати — своеобразен ритъм от превъртане на ключове в ключалки, отваряне и затръшване. Напредвахме бавно.