Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Разбира се, имаше и моменти на щастие, обикновено когато той не беше у дома. Помня, че една зима отиде в Америка, командировка за един месец. В продължение на цели трийсет дни майка ми и аз имахме пълна свобода в къщата и градината, вън от бдителния му поглед. През онзи декември в Лондон наваля много сняг и градината ни сякаш бе покрита с пухкаво бяло одеяло. С мама направихме снежен човек, несъзнателно или не, но приличаше на нашия отсъстващ господар. Кръстих го „Татко“. С големия си корем, с два черни камъка вместо очи и две наклонени вейки вместо строги вежди, приликата беше невероятна. Допълнихме илюзията, като му сложихме ръкавиците, шапката и чадъра на баща ми. После го обстрелвахме яростно със снежни топки и се кикотехме като палави непослушни деца.
В онази нощ се изви снежна буря. Майка ми си легна, аз се престорих, че спя, после се измъкнах в градината и застанах под сипещия се сняг. С протегнати ръце ловях снежинки и гледах как изчезват върху пръстите ми. Чувствах се радостен и в същото време неудовлетворен, говорех за някаква истина, която не можех да изразя, речникът ми беше твърде беден и думите ми представляваха твърде рехава мрежа, за да я уловя.
Подозирам, че улавянето на стопяващи се снежинки е нещо като улавяне на щастие, акт на притежание, който мигновено се превръща в нищо. Това ми напомни, че извън нашата къща има друг свят — необятен и невъобразимо красив, който засега остава недостижим за мен.
Този спомен се завръща многократно през годините. Сякаш мистерията, която го обвива, прави спомена за онзи кратък къс свобода още по-ярък — мъничка светлинка, заобиколена от мрак.
Осъзнах, че единствената ми надежда за оцеляване е да избягам — физически и психически. Трябваше да замина. Далеч. Само така щях да съм в безопасност. И най-после, на осемнайсет години, получих оценките, от които се нуждаех, за да си осигуря място в университет в Лондон. Напуснах нашата къща-затвор в Съри и помислих, че съм свободен.
Беше грешка.
Тогава още не го знаех, но бях възприел качествата и порядките на баща ми, несъзнателно бях усвоил психиката му. Бях го заровил дълбоко в подсъзнанието си.
Колкото и далеч да избягам, аз го нося в себе си, където и да отида. Преследваше ме адски, безмилостен хор на фурии, всички с неговия глас, който крещи, че съм безполезен, негоден за нищо, позор, провал.
По време на първия ми семестър в университета, в онази първа студена зима, гласовете станаха толкова злостни, толкова парализиращи, че всъщност ме контролираха. Вцепенен от страх, не бях в състояние да изляза навън, да общувам с хора или да се сприятеля с някой. Може би никога вече няма да изляза от дома си.
Състоянието ми беше безнадеждно. Бях победен, разгромен, уловен в капан, притиснат в ъгъла. Без изход.
Предостави ми се само едно решение.
Ходех от аптека на аптека и купувах парацетамол. Взимах само по няколко кутийки, за да не предизвикам подозрения, но се оказа, че не е необходимо да се тревожа. Никой не ми обърна внимание. Явно бях невидим, както се и чувствах.
В стаята ми беше студено и със сковани и непохватни пръсти разкъсвах опаковките. Струваше ми огромно усилие да глътна всички таблетки, но ги натъпках насила в устата си и ги преглътнах. Едно горчиво хапче, после още едно. И после допълзях до неудобното си тясно легло. Легнах, затворих очи и зачаках смъртта.
Но смъртта не идваше.
Остра, разкъсваща болка прониза корема ми, превих се и повърнах. Целият се изцапах с жлъчен сок и полусмлени хапчета. Стори ми се, че цяла вечност лежа в мрака и огън изгаря стомаха ми. После бавно осъзнах нещо.
Не искам да умра. Още не. Не и когато още не съм живял.
И това ми вдъхна надежда, мрачна и неясна, но бе надежда… Или поне трябваше да призная, че не мога да го направя сам — нуждаех се от помощ.
И я открих. Под формата на Рут, психотерапевт, към която ме насочи университетската консултантска служба. Белокоса и възпълна, тя се държеше като загрижена баба. Усмихваше се със съчувствие, в което исках да вярвам. Отначало не говореше много. Само слушаше. Разказах й за детството си, за дома ми и за родителите. И докато говорех, установих, че макар да споделям тревожни и тъжни подробности, не чувствам нищо. Бях се откъснал от чувствата си. Като ръка, отрязана в китката. Разказвах за болезнени спомени и импулси за самоубийство, но не ги чувствах.
От време на време поглеждах Рут. За моя изненада очите й се пълнеха със сълзи, докато ме слушаше. Може би е трудно за разбиране, но сълзите не бяха нейни, бяха мои.