Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Виж! — Чен посочи надясно. — Ей там! Там, горе, където планините почти докосват небето!
Джиян погледна. Тънки нишки перести облаци засенчваха кръглата пълна луна, посребрени от ярката й светлина. Небето зад нея беше наситено синьо-черно.
— Е?
Чен отново се обърна към него. Очите му блестяха, озарени от огъня.
— Красиво е, не мислиш ли? Лунната светлина оцветява планинските върхове в бяло!
Джиян потръпна, после се вгледа в далечните върхове зад едрия мъж.
— Лед.
— Какво? Искаш да кажеш, че е пластмаса?
Джиян поклати глава.
— Не. Не ти говоря за онова, от което е направен Градът. Истински лед. Замръзнала вода. Като ЧУН ЦУ, дето си го слагат в питиетата.
Чен се извърна и отново се загледа в планините. Широкото му лице се смръщи.
После рязко отмести очи, сякаш самата мисъл го тревожеше.
Тъй и трябва да бъде — помисли си Джиян, докато усещаше собственото си безпокойство. Наркотиците, които беше взел, караха всичко да му изглежда познато — осигуряваха му фалшиви спомени за неща като студ, облаци и лунна светлина — и все пак под повърхностното спокойствие на ума тялото продължаваше да се страхува.
Край бузата му въздухът внезапно се размърда, изведнъж един кичур от косата му подхвръкна. Огънят в краката му отново припламна, раздухан от внезапния повей. Вятър — помисли си Джиян. Странно бе дори, че се сети за думата. Наведе се, вдигна една цепеница от купчината, заобръща я в ръката си, усети тежестта й. После я завъртя обратно и се вгледа в причудливите кръгове на разреза. Странно. Всичко беше толкова странно тук, навън, извън Града. Толкова непредвидимо. Всичко — толкова грубо и стъкмено. Толкова неочаквано, макар и да му се струваше познато.
Чен се приближи и застана до него.
— Колко остана?
Джиян се вгледа в дракон-таймера, имплантиран отгоре на китката му:
— Четири минути.
Видя как Чен се обърна — сякаш за стотен път, — погледна Града и очите му се разшириха, като че ли се опитваха да го поберат целия.
Градът. Той изпълваше огромната северна равнина на Европа. Оттам, където бяха застанали — в подножието на Алпите, — той се простираше на 1500 ЛИ на север и достигаше до мразовитите води на Балтика, а на запад огромната му стена се издигаше над Атлантика по дължината на всичките 3000 ЛИ на бреговата му линия — от нос Сен Винсент на юг до Кристиансунд в свирепия север. Походът му продължаваше на юг, под обширните планински райони на швейцарските пущинаци — опасваше Средиземноморието като гигантска порцеланова купа. Само на изток се разрастваше неестествено в разкривена линия, простираща се от Данциг на север до Одеса на юг. Оттам започваха плантациите — обширно море от зеленина, ширнало се в сърцето на Алпите.
— Странно, нали? Да си навън. Сякаш е истинско.
Чен не отговори. Джиян погледна край него и забеляза как тъмните стръмни склонове на планината обграждаха гигантския плосък бял връх като на стрела. Приличаше на огромна стена — бент, висок две ЛИ, който преграждаше долината. Повърхността му блестеше меко като перла, осветена отвътре. Чиен — това беше то. Град и стена. В майчиния му език една и съща дума означаваше и двете. Не че не поназнайваше майчиния си език.
Обърна глава и отново погледна Чен. Храбрият Чен. Чен, на когото му липсваше всякакво въображение. Безизразното му лице, кръгло като паница, бичият му врат, здрав като обкръжаващите ги скали. Щом го погледна, Джиян отхвърли предишното си подценяващо мнение. В края на краищата Чен бе КУАЙ — обучен убиец, — а на КУАЙ можеше да се разчита безрезервно. Джиян се усмихна на себе си. Да, Чен си беше много свестен. Добре е точно такъв човек да ти пази гърба.
— Готов ли си? — попита той.
Чен отново отмести очи към него — погледът му беше твърд, решителен.
— Знам какво да правя.
— Добре.
Джиян погледна в чашата си. Малките езичета на пламъка, виещи се като змии в мрака на виното — мимолетни следи върху твърдата прозрачна извивка. Той метна чашата в огъня и се взря в самите пламъци — за първи път осъзна колко са нетрайни; в момента, в който се опиташ да задържиш образа им чист в съзнанието си, той се изплъзва и остава само най-смътно впечатление. Сигурно точно така ни виждат и боговете — помисли си той. — Просто следи, чието съществуване е твърде кратко, за да спираш поглед върху тях.
Чашата пукна и се пръсна с остър трясък. Джиян потръпна и вдигна поглед — бе доловил ниското боботене на приближаващата машина.
— Идват — обади се Чен с непроницаемо лице.
Джиян погледна КУАЙ-я и кимна. После и двамата убийци закопчаха робите около вратовете си и тръгнаха към хеликоптера.