Средното царство

Автор: Уингроув Дейвид
Язык: болгарский
Переводчик: Светлана Комогорова
Жанр: Классическая проза

Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:

ЧУН КУО. Думите означават Средното царство и от 221 г. сл.Хр., когато Първият император, Чин Ши Хуан, обединява Седемте воюващи държави, точно така „чернокосите“, ХАН, наричат своята държава. Средното царство за тях е било целият свят, ограден от север и от запад с огромни планински вериги, а от изток и от юг — с море. Отвъд имало само пустиня и варварство. Така било две хиляди години и шестнадесет велики династии време. Чун Куо било Средното царство, самият център на човешкия свят, а неговият император — Синът на Небесата, Единственият. Но през XVIII век в този свят нахлуват младите и агресивни западни сили с тяхното по-добро въоръжение и с непоклатимата си вяра в Прогреса. За изненада на ХАН борбата била неравна и китайският мит за върховна сила и самодостатъчност бил разклатен. В началото на XX век Китай — Чун Куо — бил старият болник на Изтока, „внимателно пазена мумия в херметически запечатан ковчег“. Но след ужасните опустошения през този век Китай израства като една нация гигант, способна да се състезава със Запада и с противниците си от своя собствен Изток — Япония и Корея — за позицията на несравнимата сила. XXI век, „века на Пасифика“, както той е познат още преди да е започнал, Китай посреща превърнал се отново в затворен свят, свят за самия себе си, но този път го обгражда единствено Космосът.

Перейти на страницу:

При тази мисъл му стана студено. Тя беше все още там. Там, в онази стая, където я бе оставил. И кой знае кое безсърдечно копеле щеше да я използва след него; щеше да предпочете да я пребие до безсъзнание, както толкова често я бяха били и преди.

Отново си спомни всичко. Как вдигна лицето й към светлината и проследи с пръсти отока около окото й. Нежно, съзнавайки колко се бои тя от него. Най-накрая бе спал с нея — повече от жалост, отколкото от похот. Ала точно така ли беше? Не беше ли и любопитството една от причините? Тя беше толкова мъничка, ръцете й — толкова тънички, почти нямаше гърди. И все пак беше хубава, странно хубава въпреки всичко. Особено очите й — в тях наистина имаше нещо особено. Вероятно спомен за нещо по-добро от това, в което беше изпаднала.

Сбърка, като я остави там. И все пак — какъв избор имаше? На нея там й беше мястото, на него — тук. В този свят така бе отредено. И все пак сигурно можеше да направи нещо.

— Какво си се замислил, Едмънд?

Той вдигна очи и срещна погледа на Леман.

— Мислех си за онази жена.

— Жена ли? — Бердичев го изгледа и се разсмя. — Коя бе? Че колко се изредиха от тия пущини…

— Пък и момченце…

— А, как тъй ще забравим момченцата!

Той отмести поглед, неспособен да се засмее заедно с тях. Яд го беше на себе си, че се чувства така. После гневът му внезапно премина в нещо друго, той се обърна и се наведе над масата.

— Я ми кажи, Сорен. Ако можеше да си поискаш нещо — ама едно-единствено нещо, — какво щеше да е то?

Бердичев известно време се взираше в потъмнялата зеленина, после се обърна и го погледна. Стъклата на очилата скриваха очите му.

— Никакви жълти повече!

Леман се разсмя.

— Бива си го желанието, Сорен!

Уайът се обърна към него.

— Ами ти, Пьотър? Този път искам истината. Без увъртане.

Леман се облегна назад и се взря в широката извивка на купола зад тях.

— Ей, онова там — посочи бавно с ръка той. — Тая фалшива небесна картинка над нас. Ще ми се да я превърна в истинска. Само това. Да имаме открито небе над главите си. И да гледаме звездите. А не огромна илюзия, изфабрикувана за малцина. Истинско небе — и то за всекиго.

Бердичев го погледна и кимна сериозно.

— А ти, Едмънд? Какво е единственото, което би си пожелал?

Уайът погледна първо Бердичев, а после и Леман.

— Какво ще искам аз ли?

Той вдигна недокоснатата си купичка ЧА и я обхвана с ръце. После бавно я обърна и изля течността върху масата.

— Ей! — Бердичев рязко отскочи назад. И двамата с Леман се втренчиха в Уайът, смаяни от внезапно втвърдените му черти и толкова несвойствената за него грубост на жеста.

— Промяна! — натъртено изрече Уайът. — Това искам. Промяна. Над всичко. Дори над собствения ми живот.

Част I: пролетта на 2196 г.

Пролетен ден на ръба на света

„Пролетен ден на ръба на света, по ръба на света отново се плъзва денят. Плаче скорец, сякаш неговите сълзи са онова, що мокри най-високия цвят на дървото.“

Ли Шан-Йин, „Изгнание“ IX в. сл.Хр.

Глава I

Огън и лед

Пламъците танцуваха в чашата. Отвъд, зад сиянието на голия огън, по лицето на мъжа се изписа напрегната усмивка.

— Още малко остана — обади се той и се приближи до яростно трепкащата светлина. Имаше нежни, почти женствени източни черти, малък, добре оформен нос и големи тъмни очи, които поглъщаха и задържаха огъня в себе си. Черната му като въглен коса беше сплетена на плитчица и свита в стегнато кокче на тила. Беше облечен в бяло, цвета на траура — проста роба, която висеше свободно около дребното му тяло.

От планините повя топъл вятър и раздуха огъня. Въглените засияха ярко. Пепел и сажди се вдигнаха във въздуха и закръжиха. После вятърът замря и сенките се успокоиха.

— Големи усилия са положили, Као Джиян.

Другият мъж излезе от тъмнината с разтворени, празни ръце и погледна първия през пламъците. Беше много по-едър, със закръглени плещи, як и мускулест. Едрата му кокалеста глава беше обръсната наскоро, а бялата роба се бе опънала по тялото му. Името му беше Чен, а лицето му — безизразно и неподдаващо се на описание — като лицата на хиляди поколения селяни ХАН.

Джиян за миг се вгледа внимателно в другаря си.

— Силни мъже са — кимна той. — Вложили са много в нас. И очакват много за отплата.

— Разбирам — Чен се загледа надолу, към огряната от луната долина край Града. После неочаквано се разсмя.

— Какво има? — Джиян присви очи.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?