Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Леман му отвърна сухо:
— Тъкмо обратното, Едмънд. Няма нищо освен едно бяло петно!
Избухна смях, последва го кратка тишина. Таванът на огромния купол незабележимо се въртеше около илюзорната ос на Полярната звезда.
Хубава нощ беше. Тъкмо се бяха завърнали от Глината — примитивния, неосветен район под пода на Града. Осем дена бяха заедно в този древен подмолен свят на гниещи тухли и диви получовеци. Дни, които бяха белязали всекиго от тях по свой начин. При завръщането си се бяха почувствали добре, но сега настроението им се бе променило. Когато Уайът отново се обади, в гласа му се долавяше истинска горчивина.
— Убиват ни. Всички нас. Бавно. Невъзвратимо. Отвътре. Техният стазис е вид отрова. Разяжда костите отвътре.
Леман се раздвижи неспокойно на стола си. Уайът се обърна, видя го и млъкна. Келнерът — ХАН — бе излязъл от сенките и бе застанал току до тях с поднос в ръка.
— Още ЧА, господа?
Бердичев се извърна рязко, с потъмняло от гняв лице.
— Подслушваше ли?!
— Господине? — лицето на ХАН-а застина в учтива гримаса, но страхът в очите му не убягна от погледа на Уайът.
Бердичев се изправи на крака и се втренчи в келнера. Надвеси се застрашително над него — беше почти с една глава по-висок.
— Чу ме какво ти казах, дърти стоименнико. Подслушваше какво си говорим, нали?
Келнерът сведе глава, ужилен от гнева в гласа на Бердичев.
— Не, почитаеми господине. Нищо не съм чул. Лицето му си оставаше спокойно, ала ръцете му трепереха и купичките върху подноса тракаха.
Уайът стана и хвана леко приятеля си за ръка.
— Сорен, моля те…
Бердичев остана прав още миг, като се зъбеше на келнера — презрението му сякаш течеше в пространството между тях, толкова плътно, че да го пипнеш с ръка. После се извърна и изгледа Уайът. Той пък погледна келнера и кимна:
— Напълни купичките. После ни остави. Запиши всичко на моята сметка.
ХАН-ът се поклони — в очите му просветна благодарност към Уайът, — после бързо напълни купичките.
— Шибани жълтурчета! — смънка Бердичев, когато келнерът-ХАН вече не би могъл да го чуе. Наведе се и надигна купичката си. — Напоследък трябва да внимаваш какво приказваш, Едмънд. Дори и мъничките ХАН-чета имат големи уши.
Уайът го изгледа, после сви рамене.
— Знам ли. Не са чак толкова лоши. Бердичев се изсмя презрително:
— Потайни дребни лайноядчета — това са те — той се взря в зеленината и придърпа коприненото си ПАУ по-плътно около врата си. — По-скоро ще харижа всичките си компании до една на най-върлия си враг, отколкото да сложа ако ще и един-единствен от тия на отговорен пост.
Леман въздъхна и се протегна за купичката си.
— Намирам ги за доста полезни. По техен си начин.
— Да де, за прислужници стават — изсмя се кисело Бердичев, после допи своя ЧА и тропна с купичката по масата. — Ти знаеш ли как ни викат зад гърба? Дългоносковците! Нахалниците му с нахалници! Дългоносковците!
Уайът погледна Леман и двамата се разсмяха. Първият протегна ръка и игриво тупна Бердичев по носа.
— Е, за твоя случай май са прави, а, Сорен?
Бердичев се дръпна назад, после се усмихна опрощаващо.
— Сигурно… — подсмръкна той и се разсмя, после отново стана сериозен. — Може и да е така. Ама проклет да съм, ако оставя тия скапани шибанячета да си правят гаргара с мен, след като ми бъркат в джоба!
— Че това не важи ли за всекиго? — настоя Уайът. Изведнъж се почувства по-малко пиян. — Искам да кажа… Не са само ХАН-овете. Вземи нашата раса — ХУН МАО. Повечето от нас не правят ли съвсем същото?
— Говори за себе си — Леман се облегна назад. Цялото му поведение бе сдържано, безразлично. — Както и да е, тоя наш свят го управляват ХАН. И това променя всичко. То кара и най-големия тъпанар сред тях да се мисли за ТАНГ.
— Вярно, мамка му! — избърса уста Бердичев. — Всичките до един са нахални копелета, всичките!
Уайът сви рамене — не бяха успели да го убедят, — после взе да мести поглед от единия си приятел към другия. Те бяха по-твърди, по-силни от него. Осъзнаваше го. И все пак у всеки от тях имаше нещо сбъркано — някаква липса на съчувствие, която хвърляше сянка върху природата им, колкото и чудесни хора да бяха и двамата. Беше го забелязал там, долу, сред Глината — бе забелязал, че неща, които ужасяваха него, те приемаха за дреболии.
„Въобразявам си“ — мина през ума му. — „Явно си въобразявам. Все се поставям на нечие друго място. Както одеве с келнера. Или пък с онази жена, която срещнах там, долу, в отвратителното омерзение на Глината.“
Потрепера и погледна недокоснатата си купичка. Още я виждаше пред себе си. Виждаше стаята, където я държаха. Мери, така се казваше. Мери…