Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Последният от великите герои на индианците яки беше Хуан Малдонадо, известен още като Tetabiate — „търкалящ се камък“. Той реорганизирал останките от индианските сили в планините Бакатете, откъдето над десет години водил жестока и отчаяна партизанска война срещу мексиканските войски.
— До края на века — завърши Делия своя разказ — диктаторът Порфирио Диаз разгърнал кампания за унищожаване на индианците яки. Те били застрелвани на място, докато работели на полето. Хиляди били взети и изпратени с кораб в Юкатан да работят в сизалните плантации или пък в Оаксака, за да работят на полетата със захарна тръстика.
Бях впечатлена от познанията й, но все пак не разбирах защо ми разказа всичко това.
— Говориш като учен-историк, специалист в областта на индианската история — казах аз с възхищение. — Коя си ти всъщност?
За миг като че ли бе хваната на тясно от въпроса ми, който беше напълно реторичен, но след това тя бързо се съвзе и отвърна:
— Казах ти коя съм. Просто знам много за индианците яки. Живея в близост до тях, нали разбираш.
За момент замълча, после кимна на себе си, като че ли беше стигнала до някакво заключение, и добави:
— Разказах ти за водачите яки, защото на нас, жените, е предопределено да виждаме у водача слабостите и силните му страни.
— Защо? — попитах аз озадачена. — Кой го е грижа за водачите? Ако питаш мен, те всички са жалки нещастници.
Делия се почеса под перуката, кихна няколко пъти и каза с колеблива усмивка:
— За жалост, жените трябва да се навъртат около тях, ако не искат те самите да водят.
— И кого ще водят? — попитах аз саркастично.
Тя ме погледна изумено, после потри горната част на ръката си с жест, момичешки като лицето й.
— Доста трудно е за обяснение — измърмори тя. Някаква особена мекост се беше прокраднала в гласа й. Отчасти нежност, отчасти нерешителност, отчасти липса на интерес.
— По-добре не. Рискувам да те изгубя напълно. Засега мога да ти кажа само, че не съм нито учен, нито историк. Аз съм разказвач и още не съм ти казала най-важната част от историята.
— И каква ли ще да е тя? — попитах аз, заинтригувана от желанието й да смени темата.
— Всичко, което ти казах досега, е само фактология — рече тя. — Не споменах обаче магическия свят, от който са действали тези водачи яки. За тях действията на вятъра и сенките, на животните и растенията, са били толкова важни, колкото и действията на хората. Това е, което ме интересува най-много.
— Действията на вятъра и сенките, на животните и растенията, значи? — повторих аз подигравателно.
Без да се засегне от тона ми, Делия кимна. Изпрани се на седалката, свали русата, къдрава перука и остави вятърът да развява черните й прави коси.
— Онова там са планините Бакатете — рече тя, като посочи планинската верига в ляво от нас, едва доловимо очертана на фона на зазоряващото се небе.
— Там ли отиваме? — попитах аз.
— Сега не — отвърна тя и се смъкна отново на седалката. После леко се извърна към мен, а по устните й играеше загадъчна усмивка.
— Може би един ден ще имаш възможност да посетиш тези планини — рече тя замечтано, притваряйки очи. — Планините Бакатете са населени със същества от друг свят и от друго време.
— Същества от друг свят и от друго време ли? — повторих като ехо аз с престорена сериозност. — И що за същества са това?
— Просто същества — отвърна тя неопределено. — Същества, които не са от нашия свят и от нашето време.
— Хайде сега, Делия. Да ме сплашиш ли се опитваш?
Не се сдържах да не се разсмея, като се извърнах да я погледна. Дори в тъмното лицето й светеше. Изглеждаше невероятно млада, с кожа гладко изпъната по скулите, брадичката и носа.
— Не. Не се опитвам да те сплаша — рече тя небрежно, като прибра кичур коса зад ухото си. — Просто ти казвам това, което всички тук знаят.
— Интересно. И що за същества са това? — позаинтересувах се аз, като прехапах устни, за да не се разсмея. — Ти виждала ли си ги?
— Разбира се, че съм ги виждала — отвърна тя снизходително. — Иначе нямаше да говоря за тях.
Усмихна се мило, без и следа от негодувание.
— Това са същества, които са населявали земята по друго време и сега са се оттеглили на изолирани места.