Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Тя ми наля половин чаша от гъстата царевична напитка, наподобяваща горещ шоколад, и започна да ми дава хапка по хапка от сладката кифличка.
— Минаваме през магическа земя — рече тя, докато отпиваше от вкусната шоколадова напитка. — Магическа земя, населена с воюващи хора.
— Какви воюващи хора? — попитах аз, като се постарах да не прозвучи надменно.
— Племето яки от Сонора — отвърна тя и замълча, вероятно за да прецени реакцията ми. — Възхищавам се от индианците яки, защото живеят в постоянна война — продължи тя. — Първо испанците, а след това и мексиканците, съвсем не отдавна, през 1934 година, са изпитали на гърба си свирепието, хитростта и безпощадността на воините яки.
— Не мога да се възхищавам на войната или пък на войнствените хора — казах аз.
А след това, като извинение за нападателния ми тон, обясних, че произхождам от немско семейство, което бе разделено от войната.
— При теб е друго — заяви тя. — Ти нямаш идеалите на свободата.
— Напротив! — възразих аз. — Именно защото изповядвам идеалите на свободата, смятам, че войната е нещо ужасно.
— Говорим за различни видове война — настоя тя.
— Войната си е война — вметнах аз.
— Войната, която ти имаш предвид — продължи тя, като пренебрегна моята забележка, — е между двама братя, и двамата управници, които се борят за надмощие.
Тя се наведе към мен и настоятелно прошепна:
— А войната, за която аз говоря, е между роб и господар, който си мисли, че притежава хората. Виждаш ли разликата?
— Не, не я виждам — заинатих се аз и повторих, че войната си е война, независимо от причината.
— Не мога да се съглася с теб — рече тя, като въздъхна шумно и се облегна назад на седалката. — Може би различията във философските ни възгледи се дължат на факта, че произхождаме от различни социални реалности.
Изумена от начина й на изразяване, аз автоматично намалих скоростта. Не исках да се държа невъзпитано, но академичното й изказване ми се стори толкова несъвместимо със ситуацията и така неочаквано, че не ми оставаше нищо друго освен да се разсмея.
Делия не се обиди; наблюдаваше ме с усмивка, напълно доволна от себе си.
— Когато опознаеш моята гледна точка, може би ще реагираш другояче — рече тя.
Пои това го каза толкова сериозно и същевременно така меко, че аз се засрамих, задето й се присмях.
— Дори може би ще ми се извиниш, задето ми се присмя — добави тя, като че ли четеше мислите ми.
— Извинявай, Делия — казах аз искрено. — Ужасно съжалявам, че се държах грубо. Твоите изказвания така ме изненадаха, че не знаех как да реагирам.
Погледнах я бързо и виновно добавих:
— Затова се разсмях.
— Нямам предвид да ми се извиниш от учтивост — рече тя, поклащайки глава разочаровано. — А да се извиниш за това, че не разбираш тежкото положение, в което се намира човекът.
— Не разбирам за какво говориш — казах аз притеснено. Усещах как очите й ме пронизват.
— Тъй като си жена, би трябвало да разбираш това положение много добре — рече тя. — Ти цял живот си била робиня.
— Какви ги приказваш, Делия? — възкликнах аз, подразнена от неуместните й твърдения, след което обаче веднага се успокоих, уверена, че горката индианка, без съмнение, е принудена да понася груб и властен съпруг.
— Повярвай ми, Делия, аз съм напълно свободна. Правя каквото си искам.
— Може и да правиш каквото си искаш, но не си свободна — настоя тя. — Ти си жена, а това автоматично означава, че зависиш от благоволението на мъжете.
— Не завися от ничие благоволение — изкрещях аз.
Не знам дали изказването ми или тонът, с който го направих, накараха Делия да избухне в силен смях. И тя ми се изсмя така искрено, както аз й се бях изсмяла преди.
— Изглеждаш доволна от отмъщението си — подхвърлих аз докачена. — Твой ред беше да ми се присмееш, нали?
— Съвсем не е същото — рече тя, изведнъж станала сериозна. — Ти ми се присмя, защото се чувстваш по-висша от мен. А роб, който говори като господар, винаги представлява за момент забавна гледка за господаря.
Опитах се да я прекъсна, за да й кажа, че нито за миг не ми е минавало през ума да я смятам за роб или пък себе си за господар, но тя пренебрегна усилията ми. След което със същия тон каза, че ми се е присмяла, защото съм се оказала глупава и сляпа за собственото си положение на жена.
— Какво ти става, Делия? — попитах аз озадачено. — Ти съзнателно ме обиждаш.
— И още как — с готовност се съгласи тя и се изкикоти, абсолютно безразлична към надигащия се у мен гняв. После шумно ме плясна по коляното.