Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Познавам един човек, който може да ти помогне — рече тя.
— Много бих се радвала — прошепнах аз, докато развързвах шала си от врата, за да й покажа белезите.
След което й разказах кошмара си в най-големи подробности и попитах:
— Виждала ли си някога такова нещо?
— Изглежда доста сериозно — заяви тя, докато внимателно разглеждаше резките по шията ми. — Наистина не бива да си тръгваш преди да си се срещнала с лечителката, която имам предвид. Тя живее на стотина километра на юг от тук. Около два часа път с кола.
Възможността да се посъветвам с лечителка ме зарадва извънредно много. Бях свикнала с тяхното присъствие още от детството си във Венецуела. Винаги когато се разболеех, родителите ми викаха лекар, а след като гой си отидеше, нашата икономка, венецуелка, ме обличаше и ме отвеждаше при някой лечител. Като поотраснах и вече не исках да ме лекуват разни шамани — никой от приятелите ми не го правеше — тя ме убеди, че няма нищо лошо в това да си двойно защитен. С течение на времето тази практика се превърна в толкова силно установен навик, че когато се преместих да живея в Лос Анджелис, разболеех ли се, винаги гледах да се посъветвам както с лекар, така и с лечител.
— Мислиш ли, че ще ме приеме днес? — попитах аз.
И като видях учуденото й изражение, й напомних, че вече е неделя.
— За нея няма значение, ще те приеме по всяко време — увери ме Делия. — Просто ме изчакай тук и аз ще те отведа при нея. Само да си събера багажа и идвам.
— Защо ще си променяш плановете, за да ми помогнеш? — попитах аз, внезапно смутена от предложението й.
— В края на краищата, за теб аз съм една абсолютно непозната.
— Точно затова! — възкликна тя, ставайки от кушетката. След което ме изгледа снизходително, сякаш усещаше надигащите се у мен съмнения. — Каква по-добра причина може да има от тази? — попита тя риторично. — Да помогнеш на абсолютно непознат е проява или на глупост, или на огромна сила. В моя случай е проява на огромна сила.
Като не знаех какво да кажа, аз се вгледах в очите й, които сякаш приемаха света с почуда и любопитство. Имаше в нея нещо странно успокояващо. Не само й вярвах, но и имах чувството, че съм я познавала цял живот. Усещах някаква връзка помежду ни, някаква близост.
И въпреки това, когато изчезна зад вратата, отивайки да си вземе нещата, аз се замислих дали пък да не си грабна багажа и да се втурна към колата. Не исках от глупав авантюризъм да се забъркам в някоя каша, както често ми се беше случвало досега. Но някакво необяснимо любопитство ме задържаше, въпреки познатото глождещо чувство на безпокойство.
Бяха минали около двайсет минути, когато една жена в червено сако и панталон и груби туристически обувки влезе от вратата зад рецепцията. Спря за малко под светлината, след което със заучен жест отметна глава назад, така че къдриците на русата й перука отразиха светлината.
— Ти май не ме позна, а? — засмя се тя.
— Но това си ти, Делия — възкликнах аз, като я гледах втренчено, със зяпнала уста.
— Какво ще кажеш? — попита весело тя, докато вървяхме към колата, паркирана пред хотела.
Тя хвърли кошницата и вълнената си торба на задната седалка на кабриолета ми, след което седна до мен и рече:
— Лечителката, при която те водя, твърди, че само младите или пък много старите могат да си позволят да изглеждат скандално.
Преди да успея да й напомня, че не е нито едно от двете, тя ми довери, че всъщност е доста по-стара, отколкото изглежда. Лицето й светеше от възбуда, когато се извърна към мен и възкликна:
— Дегизирала съм се така, защото обичам да смайвам приятелите си!
Не каза обаче дали имаше предвид мен или лечителката. Аз определено бях смаяна. Не само дрехите й бяха различни; цялото й поведение се беше променило. Нямаше и следа от мълчаливата, сдържана жена, която пътува с мен от Ногалес до Хермозийо.
— Това ще бъде едно чудесно пътуване — обяви тя, — особено ако смъкнем покрива. — Гласът й беше щастлив и замечтан.
— Обожавам да пътувам нощем със смъкнат покрив. С готовност изпълних желанието й.
Беше почти четири часа сутринта, когато оставихме Хермозийо зад гърба си. Тъмното небе, нежно u обсипано със звезди, изглеждаше по-високо от всякога. Карах бързо, а сякаш не се движехме. На светлината на фаровете ту се появяваха, ту изчезваха чворестите силуети на кактусови и мескитови дървета, които като че ли нямаха край; и всичките изглеждаха с еднаква форма, с еднакви размери.
— Взех малко сладки кифлички и цял термос champurado — рече Делия, докато се пресягаше към кошницата на задната седалка. — Ще се съмне преди да сме стигнали до къщата на лечителката.