Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Бях натрупала горчив опит от внезапните раздели.
Щастието можеше да изчезне внезапно, отблъсквайки ме грубо насред улицата или пошепвайки нежно в ухото ми: „Постой малко в градинката. Имам една бърза среща“, и да изчезне в тълпата до късно през нощта.
Имаше един случай, когато седях на пейката в Централния парк за отдих и култура от девет сутринта до единадесет вечерта.
Първо, защото вярвах, че той все някога ще дойде.
Второ, защото нямах къде да отида. Още не разполагахме с мръсната квартира в „Орехово — Кокосово“, спяхме у приятелите и приятелките на Тоша, в общежитията, а понякога и във входовете, в асансьорите и по пейките на гарата.
Незабравимото чакане свърши с това, че ме прибраха в милицията, където моментално, сякаш бе чакал точно този момент, моят мил се появи с един приятел московчанин. Приятелят му размахваше паспорт с печат за жителство, Антон крещеше, че „тези хора не са чели Шекспир“, а аз плачех, защото най-ненадейно ме бяха сравнили с Жулиета.
Всичко свърши добре — пуснаха ни и дори май че ни се извиниха.
Казано накратко, в метрото тъгувах не само за изгубените си очила, които бяха своеобразна, тъй да се каже, специална моя гордост.
И не толкова се страхувах, че куп хора станаха свидетели на унижението ми.
Най-важното беше да задържа Антон, да се вкопча с последни сили в мускулестата му ръка, да стисна зъби и, колкото и да се опитва да ме отблъсне, колкото и да ме удря, да не го пусна нито на крачка. Да не му позволя да се изгуби в тълпата и да изчезне. Може би завинаги.
Между другото, това беше вечният ми кошмар, който живееше в душата ми непрекъснато — насън и наяве. Той си тръгва завинаги, а аз оставам. Сама. В чуждия груб град. Без пари. Без приятели. Без жилище. И най-вече — без него. Значи животът свършва.
И аз се вкопчвах.
Ала в метрото Антон се успокои изумително бързо.
Някаква милозлива жена продължаваше да го увещава и да го държи за ръката, като за всеки случай ме прикриваше с огромното си пълно тяло, но той вече бе взел решението си.
Метаморфозата стана пред очите на изумената публика и разпасаният простак светкавично се превърна в безразсъдно храбър рицар.
Тоша отстрани лекичко добрата жена и скочи на релсите.
Тълпата ахна в предчувствие на най-страшното. Премести се плътно до ръба на платформата с надеждата да види предстоящия кошмар във всичките му кървави подробности. Очевидно всички очакваха миризмата на изгорена плът и овъглено тяло. Освен това влакчето всеки момент трябваше да се появи от тунела. Разбира се, за да довърши трагедията.
Ала не се случи нищо ужасно.
Само се разнесе страшен вой и звън наоколо, а към платформата, разблъсквайки хората, хукнаха милиционери и жени с униформени фуражки и сатенени престилки.
Измъкнаха Тоша горе, извиха му ръцете назад и го повлякоха нанякъде, а аз, ридаейки, си пробивах път подире им.
Незряща, но щастлива.
В поделението на милицията той ми даде с усмивка очилата: „Прогледни, четириоко момиче!“
Милиционерите се умилиха.
Всички някак отведнъж забравиха за плесницата, но за сметка на това разбраха, че момчето е рискувало живота си заради очилата на кьоравото момиче.
И всичко отново свърши благополучно. Пуснаха ни, без дори да ни поискат документите.
Ей така си живеехме.
2002
Офисът представляваше една огромна сграда в центъра с прозорци, които гледаха към Кремъл.
Беше направена от мрамор и стъкло, а около нея имаше един хектар английска ливада.
Из ливадата тук-там растяха сини ели. Бяха почти като онези в Кремъл и затова навяваха съответните мисли.
Всъщност това беше още един маниер от арсенала на Антон — да провокира определени асоциации с щрихи и щрихчета, с детайли, с дреболии и разни наистина сериозни неща.
Например рожденият ден на едно от първите лица в държавата беше съпроводен с появата на огромен букет цветя и скромна кутийка с известен в целия свят търговски знак, отпечатан където трябва, в кабинета на Тоша. Кутийката не беше голяма, но стоеше така, че да бъде забелязана от всеки, който надникне в кабинета му.
За цветята да не говорим — те бяха цяла леха.
Към края на деня Антон изчезваше заедно с ярките подаръци, без да обяснява нищо на никого.
Повечето хора разбираха всичко правилно. Тоест така, както искаше да го разберат Антон.
Никой не знаеше как стоят нещата в действителност, освен мълчаливата охрана, пък и тя едва ли разбираше нещо, защото такива празници можеха да се честват навсякъде.