Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Беше вторник сутрин, веднага след Деня на труда3, и пътувах към адвоката си по криминални дела в центъра на Манхатън с електронна гривна за следене около левия ми глезен и с тоя немлъкващ пакистанец зад волана. Но въпреки тези мъчнотии се бях изтупал като преуспяващ мъж в сив костюм на тънки райета, колосана бяла официална риза, червена пепитена вратовръзка, черни високи чорапи, от които левият прикриваше електронната гривна за следене на левия ми глезен, и чифт черни половинки „Гучи“ с пискюли.

Сутринта бях станал с чувството, че облеклото на преуспял бизнесмен е едва ли не задължително за случая, макар да бях убеден, че и по памперси с папийонка да се явях, моят верен адвокат по криминални дела Грегъри Дж. О’Конъл пак щеше да каже, че изглеждам като един милион. И то не за друго, а защото точка първа от дневния ни ред изискваше да му връча чек за въпросната сума от един милион долара. Било крайно належащо, обясни ми той, тъй като шансовете били по-добри от фифти-фифти, че федералната прокуратура ще внесе до края на седмицата искане за запор върху цялото ми имущество. А както знаем, адвокат без пари не работи.

Току-що бе минало десет часа и движението ставаше по-малко натоварено. Вдясно от себе си виждах обичайно мръсните ниски хангари и терминали на летище „Ла Гуардия“. Вляво от мен се издигаше разрастващият се гръцки рай в квартал Астория, в Куинс, където има повече гърци на квадратен метър от всяко друго място на света, включително и Атина. Израснал бях недалеч оттук, в еврейския рай на име Бейсайд, също в Куинс — безопасен за живеене район, който в момента биваше превземан от богати корейци.

Бяхме отминали старата част на квартала, Олд Бруквил, преди тридесет минути и оттогава нелегалният терорист не беше млъкнал. Разпростираше се подробно върху системата за криминално правораздаване в обичния му Пакистан. Друг ден просто щях да му кажа да си затвори шибания плювалник, но точно днес нямах сили да се разправям повече с него. За което виновна бе Графинята.

Както ми беше обещала, русокосата разбойничка ме заряза в семейното гнездо за през уикенда и замина за три денонощия в Хамптън. Почти бях сигурен, че нощите си е прекарвала в плажната ни вила, но нямах и най-малката представа какви ги е вършила през деня, а още по-малко — с кого. Нито веднъж не ми се обади, което означаваше, че е заета! заета! заета! с търсенето на нова златна мина.

Когато се прибра най-сетне в понеделник сутринта, изрече само няколко думи — в смисъл, че на връщане от Хамптън трафикът бил жесток. После се качи засмяна в детските стаи и изведе децата навън на люлките. И не преставаше да се старае да ми демонстрира колко безгрижна е всъщност — толкова го подчертаваше, че чак ми се повдигаше.

Люлееше ги с преиграна жизнерадостност, после се събу и затича боса с тях из задния двор. Явно искаше да ми покаже как вече абсолютно нищо не ни свързва. И точно тази й безчувственост съвсем ме сломи духом. Струваше ми се, че се задушавам в някаква черна дупка, без капка възможност да се измъкна. От близо четири дена не бях нито ял, нито спал, нито се смял, та на този етап, залят от безкрайните глупости на Монсоир, буквално ми идеше да си прережа вените.