Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Как си, шефе? — попита Монсоир. — Много, много се радвам пак да те видя. Как беше вътре в…
Вдигнах длан да го прекъсна:
— Затваряй си… шибания плювалник… Монсоир. Не само сега. Изобщо!
Качих се отзад в лимузината и седнах срещу Надин. А тя бе кръстосала дългите си голи нозе и погледът й се рееше из вонящия Бруклин.
— Старите ловни полета ли разглеждаш, Графиньо? — усмихнах й се.
Никакъв отговор. Продължи да зяпа през стъклото като някаква величествена ледена статуя.
Що за нелепост, Бога ми! Как може Графинята от Бей Ридж да ми обърне гръб точно сега, когато най имам нужда от нея? „Графинята от Бей Ридж“ бе прякорът, който бях дал на жена си, и в зависимост от настроенията си тя ми отвръщаше или със заслепителна усмивка, или с препоръката да вървя да си го начукам. Прякорът си дължеше на русите коси, британското поданство, безмерната красота и бруклинското възпитание. Британското й поданство, което тя не пропускаше да подчертае, създаваше около нея някаква царствена и изтънчена загадъчност; бруклинското й възпитание, получено в мрачния чатал на Бей Ридж, й позволяваше да произнася епитети от рода на „лайно“, „хуй сплескан“, „путьо“ и „мадърфакър“ по един изключително поетичен начин; а заради безмерната й красота всичко това й биваше простено. И двамата бяхме еднакви на ръст — метър и седемдесет — но тя притежаваше гнева на вулкана Везувий и силата на мечка гризли. През по-буйните ми младини при нужда редовно замахваше да ме удари или заливаше главата ми с вряла вода. И колкото и да е чудно, аз всъщност се кефех.
Поех дълбоко въздух и рекох с шеговит тон:
— Стига бе, Графиньо! Вкиснат съм и имам нужда от съчувствие. Моля те!
Най-сетне ме погледна. И очите й блъвнаха пламъци над високите й скули.
— Престани с тоя шибан прякор — изсъска, после пак зае позата си на ледена скулптура и се загледа през прозореца.
— Какво ти е, мама му стара! — измърморих. — Какво те е обзело?
— Не мога повече да живея с теб — отвърна ми, без да престане да гледа през прозореца. — Вече не те обичам. — След което завъртя шиша още по-дълбоко: — Отдавна не те обичам.
Егати и отвратителните приказки! И какво нахалство, представете си! Не знам защо, но думите й само засилиха желанието ми да я притежавам.
— Не говори глупости, Над. Всичко ще се оправи. — Толкова пресъхнало ми беше гърлото, че едвам изговарях думите. — Имаме предостатъчно пари, така че не се притеснявай. Не е сега моментът да ме напускаш.
— Прекалено късно е — рече, все още загледана през прозореца.
И докато лимузината напредваше по посока на магистралата от Бруклин до Куинс, внезапно ме обзе някаква смесица от страх, обич, отчаяние и чувството, че съм предаден. Никога до този момент не бях изпитвал подобно усещане за загуба. Усещах се съвсем изцеден, абсолютно кух. Да седя насреща й се оказа неописуемо мъчение! Идеше ми да я зацелувам, запрегръщам, да я обладая или да я удуша. Явно трябваше да прибягна до стратегия номер две: продължителен жесток скандал.
Затова й рекох със здравословна доза убийственост в гласа:
— Чакай! Дай да разнищим тая шибана ситуация, Надин. Ти точно сега ли ми искаш развод? Точно когато ще тръгне шибаното дело срещу мен ли? Точно сега, когато съм поставен под домашен арест ли? — И вдигнах левия крачол на панталона си, че да види поставената около глезена ми наподобяваща на пейджър електронна гривна за следене. — Що за курвенски номер е това твоето? Кажи ми! Да не си решила да поставяш световен рекорд по липса на съчувствие?
Лицето й остана безизразно.
— Поначало съм добра жена, Джордан. Всички го знаят. Ти обаче от години се отнасяш зле с мен. Що се отнася до мен, бракът ни отдавна приключи — в оня миг, в който ме ритна надолу по стълбите. Няма нищо общо с арестуването ти.
Ебаси и глупостите! Вярно, посегнах й веднъж — при онова ужасно сбиване на стълбите преди осемнадесет месеца — в оня отвратителен миг, в деня преди да стана трезвеник — и ако тогава ме бе напуснала, щеше да е напълно в правото си. Тя обаче не ме напусна, а остана; а и аз станах трезвен. Но бе решила да се махне тъкмо сега, когато финансовата ми разруха витаеше във въздуха. Не вярвах на ушите си!
Пътувахме вече по магистралата и наближавахме границата между Бруклин и Куинс. Вляво блестеше остров Манхатън, където седем милиона души се веселяха и пееха през уикенда, без да им пука за сполетялото ме чудо. Тази мисъл окончателно ме сломи. Вляво от мен бе и клоаката, наречена Уилямсбърг — равна ивица земя, отрупана с полуразрушени складове, скапани жилищни блокове и говорещи на полски хора. Нямах и най-малката представа защо всички тези поляци са се заселили точно тук.