Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Изведнъж — великолепна идея! Ще сменя темата и ще говоря за децата. Та нали именно те бяха онова, което ни свързва.

— Децата добре ли са? — попитах смирено.

— Добре са — отвърна ми с донякъде развеселен тон. И добави: — Те ще са си добре при всякакви обстоятелства. — И пак се зазяпа през прозореца. Неизказаната й мисъл гласеше: „Дори и за сто години да те тикнат в затвора, Чандлър и Картър пак ще са си добре, тъй като мама ще си намери нов съпруг, преди да си успял да кажеш «Чичко паричко!».“

Поех дълбоко въздух и реших да замълча; засега поне изобщо не можех да разчитам дори на минимална победа. Що не си седях при първата си жена! Дениз щеше ли да ми разправя сега, че вече не ме обича? С тия шибани втори съпруги човек не знае на какво ще попадне, особено ако е завоювал някоя трофейна екземплярка. Да бе, щели сме да сме заедно и в радости, и в скръб! Тия да ги разправят на видеокамерата, заснемаща сватбеното тържество. В живота остават заедно с теб само докато има радости.

Така ми се падаше за това, че бях зарязал добрата си първа съпруга Дениз за тая русокоса гад, дето сега седеше насреща ми. Графинята по някое време ми беше станала любовница, но тази най-невинна авантюра излезе извън контрол: докато се усетим, се влюбихме до полуда един в друг, не можехме да си представим живота, та дори и да дишаме без другия. Навремето, естествено, имах съвсем рационално обяснение за поведението си: самовнушавах си, че Уолстрийт поначало е изключително трудно място за първи съпруги, така че аз самият всъщност за нищо не съм виновен. В крайна сметка, стане ли един мъж мощен борсов посредник, тези работи са си направо неизбежни.