Елитът
- Автор: Касс Кира
- Серия: Изборът #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712084
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Елитът». Краткое содержание книги:
Колкото повече Америка се доближава до спечелването на короната, толкова колебанията й се засилват. Когато е с Максън, е във вихъра на новата и всепоглъщаща любов. Но всеки път, щом види първата си любов — Аспен, на пост из двореца, спомените й за предишния живот се завръщат. Но, докато сърцето й е раздвоено, останалата част от Елита знае точно какво иска. И шансът на Америка да бъде избрана се стопява все повече и повече…
Определението във втората книга беше подобно, само че се споменаваше и нещо за тикви и християнство.
— Тази ще е най-интересна — обяви Максън, разлиствайки третата книга, ръкопис, доста по-тънък от останалите.
— От къде на къде? — зачудих се аз и отидох до него, за да я видя отблизо.
— Това, лейди Америка, е един от личните дневници на Грегъри Илеа.
— Какво? — възкликнах аз. — Мога ли да я докосна?
— Нека първо намеря страницата, която ни трябва. Виж, има даже фотография!
И наистина измежду кориците като привидение се яви снимка от незнайното минало, на която с каменно изражение, безупречен костюм и достолепна стойка позираше самият Грегъри Илеа. Странно беше да разпозная толкова от краля и Максън в осанката му. До него седеше жена с вяла усмивка на лицето. По чертите и си личеше, че някога бе пленявала с красота, но до онзи момент очите и вече бяха загубили блясъка си. Имаше уморен вид.
Три други фигури обкръжаваха двойката. Красиво, жизнено момиче в юношеска възраст се усмихваше широко, облечено в рокля с волани. Точно като на принцеса. Чудна работа! До нея стърчаха две момчета, едното малко по-високо от другото, но и двамата дегизирани като персонажи, които не успях да разпозная. Изглеждаха така, сякаш се канеха да свършат някоя беля. Под снимката бяха вписани няколко изречения, и то, за мое изумление, с почерка на Грегъри Илеа.
Тази година децата отпразнуваха Хелоуин с голямо тържество. Разбирам, че това е бягството им от горчивата реалност, но в моите очи е лекомислие. Семейството ни е едно от малкото, разполагащи с достатъчно средства за веселби, но тази детинщина ми се струва чисто прахосничество.
— Според теб това ли е причината да загърбим празниците? Защото са прахосничество? — попитах Максън.
— Възможно е. Ако съдим по датата, снимката е направена точно след ответния удар на Китайско-американската държава, малко преди Четвъртата световна война. По онова време повечето хора мизерствали — представи си цяла нация от Седмици с шепа Двойки между тях.
— Леле. — Чудех се какво ли е било да живееш в опустошена от войни страна, едва стъпила на краката си, но готова да се бори за независимост. Миналото ни ме вдъхновяваше.
— Колко такива дневници има? — поинтересувах се.
Максън посочи към един от рафтовете, зареден със същите книжки.
— Около дузина.
Не беше за вярване! Всичката тази история, събрана в една стаичка.
— Благодаря ти. Дори не си бях мечтала да видя подобно нещо с очите си. Още не мога да повярвам, че е истина.
Максън сияеше от щастие.
— Искаш ли да го прочетеш целия? — той посочи към дневника.
— Да, разбира се! — почти изкрещях, преди да си спомня колко работа ме чакаше. — Само че не мога да остана повече, трябва да се връщам към онзи ужасяващ доклад. А и ти имаш задължения.
— Вярно. А какво ще кажеш за това? Вземи книгата и я задръж за няколко дни.
— Полагат ли ми се такива привилегии? — попитах слисана.
— Не — усмихна се той.
Подвоумих се, обзета от страхопочитание към книгата в ръцете ми. Ами ако я загубех? Ако я повредях? Несъмнено и той се опасяваше от същото. Но едва ли друг път щеше да ми изпадне такава възможност. Просто щях да съм по-предпазлива в чест на този безценен подарък.
— Хубаво. Само за нощ-две, после веднага я връщам.
— Да u намериш добро скривалище.
Така и направих. Не ставаше дума просто за книга, а за доверието на Максън. Скътах я в столчето пред пианото ми изпод купчина партитури — място, което прислужничките никога не чистеха. Единствено моите ръце щяха да я докосват.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Безнадеждна съм! — оплака се Марли.
— Не, не, справяш се прекрасно — излъгах аз.
Повече от седмица преподавах на Марли уроци по пиано почти всеки ден, а имах откровеното чувство, че уменията u единствено се влошаваха. Още упражнявахме музикалната стълбица, за бога. Пак натисна грешния клавиш, а аз изтръпнах, като чух фалшивия тон.
— Да си видиш само гримасата! — отчая се тя. — За нищо не ставам. Все едно свиря с лактите си.
— Идеята не е лоша. Може пък лактите ти да имат по-добър усет.
Тя въздъхна.
— Предавам се. Извинявай, Америка, прояви голямо търпение, но не мога да се слушам повече. Под моите пръсти пианото звучи като болно.
— По-скоро като в предсмъртна агония.
Марли избухна в смях и аз се присъединих към нея. Когато се бях съгласила да u преподавам уроци по пиано, не бях подозирала, че ми предстои да подложа ушите си на такова болезнено — макар и забавно — мъчение.