Елитът
- Автор: Касс Кира
- Серия: Изборът #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712084
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Елитът». Краткое содержание книги:
Колкото повече Америка се доближава до спечелването на короната, толкова колебанията й се засилват. Когато е с Максън, е във вихъра на новата и всепоглъщаща любов. Но всеки път, щом види първата си любов — Аспен, на пост из двореца, спомените й за предишния живот се завръщат. Но, докато сърцето й е раздвоено, останалата част от Елита знае точно какво иска. И шансът на Америка да бъде избрана се стопява все повече и повече…
Трите ми прислужнички се изхихикаха, колкото поради нелепостта на разпореждането ми, толкова и заради самия факт, че издавах такова. Не можех да се похваля с качества на водач.
— Съжалявам, милейди, но този въпрос като че ли надхвърля длъжностната ми характеристика — отвърна Ан. Макар и да беше отговорила с шега на несериозното ми искане, осезаемо се чувстваше виновна заради неспособността си да ми е от полза.
— Хубаво тогава — простенах и изопнах гръб в стола си. — Май сама ще трябва да се справям. А пък вие до една сте напълно безполезни. Още утре ще си намеря нови помощнички. Този път говоря сериозно.
Тричките отново се изкискаха, а аз насочих обратно вниманието си към цифрите върху листа. Имах усещането, че статистическите данни са неблагоприятни, но не бях уверена. Заех се да препрочитам текста и графиките със сбърчено в размисъл чело, несъзнателно дъвчейки края на химикала си, докато се мъчех да се концентрирам.
Дочух сдържания смях на Луси и вдигнах очи, за да видя какво я забавлява толкова, а като проследих погледа u до вратата, заварих Максън, облегнат на касата.
— Издаде ме! — смъмри той Луси, която продължаваше да се кикоти.
Незабавно избутах стола назад и се хвърлих в обятията му.
— Прочел си ми мислите!
— Така ли?
— Моля те, кажи ми, че можем да поизлезем навън. Само за мъничко?
Той се усмихна.
— Имам двайсет минути на разположение.
Завлякох го към коридора и оставихме прислужничките да се вълнуват шумно в стаята ми.
Безспорно градините се бяха превърнали в нашето си място. При почти всяка отдала ни се възможност да останем насаме хуквахме навън. Времето ни заедно минаваше в коренна противоположност на моментите ни с Аспен: скътани в тясната къщурка на дървото в задния двор, единственото място, където можехме да се обичаме без страх.
Внезапно се зачудих дали Аспен не беше някъде наоколо, слял се с многобройните редици на дворцовите стражи, и не ни гледаше как се държим за ръце.
— Какво ти има тук? — попита Максън, докосвайки връхчетата на пръстите ми, докато ходехме.
— Мазоли. От натискане по струните на цигулката четири часа дневно.
— Не ги бях забелязал преди.
— Притесняват ли те? — Бях представителка на най-ниската каста сред шестте момичета от Елита и едва ли някоя от тях имаше ръце като моите.
Максън спря на място, приближи пръстите ми до устните си и целуна захабените им връхчета.
— Точно обратното. Намирам ги за доста привлекателни. — Усетих как се изчервявам. — Видял съм целия свят — е, да, главно през бронирано стъкло или от кулите на древни замъци, — и все пак съм го видял. Посветен съм в отговорите на хиляди важни въпроси. Но тази малка ръчичка тук… — той се взря дълбоко в очите ми — … тази ръчичка твори звуци, несравними с нищо чуто от ушите ми досега. Понякога си мисля, че само съм сънувал как свириш на цигулка, толкова красиво беше. Тези мазоли са доказателство, че е било наяве.
Имаше моменти, в които ми говореше така трогателно, така романтично, че звучеше нереално. Макар и думите му да достигаха сърцето ми, никога не знаех дали е разумно да им повярвам. Откъде можех да съм сигурна, че не омайваше и другите момичета така? Трябваше да сменя темата.
— Наистина ли си посветен в отговорите на хиляди въпроси?
— Абсолютно. Питай ме каквото си поискаш, а ако не знам отговора, то знам къде да го търся.
— Каквото си поискам?
— Точно така.
Трудно ми беше да измисля въпрос на момента, особено такъв, с който щях да го хвърля в чудо — така щеше да е по-интересно. Поразмислих се върху нещата, относно които бях проявявала най-голямо любопитство като малка. Как летяха самолетите. Какъв е бил животът в Съединените щати. На какъв принцип работеха миниатюрните музикални устройства на богаташите.
Тогава ме осени една идея.
— Какво е Хелоуин? — попитах.
— Хелоуин ли? — Очевидно не беше чувал за подобно нещо. Което не ме изненадваше. Един-единствен път бях срещала думата, в онзи вехт учебник по история на родителите ми. На места беше толкова парцалив, че едва се четеше; някои от страниците му бяха съсипани до неузнаваемост, а други направо липсваха. Но идеята за някогашните, отдавна забравени празници открай време ме вълнуваше.
— Май вече не сте толкова самонадеян, а, Ваше кралско всезнайство? — подразних го аз.