Изкуството на лова

Унмерският принц бе застанал пред вратата на колибата. Беше точно толкова хубав, колкото го помнеше — млад, с бледо лице, строен, с властно оформена брадичка и сламеноруса коса. Носеше бяла униформа, обшита със сребрист брокат и украсена на яката със скъпоценни камъни. Позата му издаваше самоувереност и арогантност, типични за благороден наследник. В ярките му виолетови очи блещукаха зловещи пламъчета. Очи на старец, в контраст с младежката външност. Ръката му бе положена на дръжката на извита сабя, напъхана под червения шарф на пояса. Погледът му се плъзна за миг по разкъсаната ѝ окървавена хаурстафска роба, сетне се вдигна към учуденото ѝ лице.

— Знаеш ли къде си? — попита той.

— Сънувам ли?

— Аз сънувам — поправи я той. — Това е мой сън. А ти си неканена гостенка.

Янти неволно се присви под втренчения му поглед. Изведнъж болезнено осъзна в какво жалко състояние са дрехите ѝ, изранените ѝ крака. Вдигна ръка да прикрие подпухналата си устна.

— Може пък сънят да е мой — каза след миг. — А ти да си натрапникът.

— Как бих могъл да проникна в ума ти?

— Ами аз в твоя?

— Ти си хаурстафка.

— Не съм.

Откъм планината внезапно долетя тътен на гръмотевица и Янти се стресна. Сякаш този свят на сънищата по някакъв начин бе дал воля на гнева ѝ. Звездите отгоре, допреди миг съвсем ясни в небето, сега се скриваха зад пелената на ниски облаци.

Принцът вдигна глава и на устните му затрептя усмивка.

— Ето че вече променяш света — рече той. — Поемаш контрола в свои ръце, осигуряваш си надмощие. Хаурстафски номера.

Нова гръмотевица. На север проблесна светкавица и озари циркуса и планината наоколо. В този миг на Янти ѝ се стори, че се намират на дъното на океан, в който бушува буря, че гранитните върхове всеки миг ще се стоварят върху тях и ще ги смажат. Но после тихият студен мрак се върна.

— Казах ти, че не съм хаурстафка — каза тя спокойно и тихо.

Той продължи да я разглежда, смръщил вежди. После се обърна и махна с ръка към каменните ями.

— Тези планини са Лакуна Ареси. А водохранилищата… — Погледът му се замъгли като на човек, погълнат от спомени. — Чувал съм разни истории от баща ми като малък за това място и затова понякога го сънувам. — Поколеба се и неволно почеса бледорозовия белег на брадичката си. — В истинските ями не са тези хора. Ти ги доведе с теб. Те са от твоите спомени. — Белите му зъби лъснаха. — Може ли да те попитам защо всичките си ги представяш слепи?

Янти извърна глава. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.

Бурята започна да отслабва. Облаците изтъняха до мъгла и малко след това в яркото студено небе отново заблещукаха звезди.

— Как се казваш? — попита той.

— Янти.

— Аз съм…

— Паулус Марквета — каза тя.

— Познаваш ли ме?

Ако само знаеше истината! Колко пъти го бе наблюдавала отдалече! Беше го виждала през очите на другите пленници, самотен затворник, държан дълбоко в подземията на Хаурстафския дворец. Беше разглеждала спящото му лице, златистите букли над челото му, спокойното му умиротворено лице — красавец, който няма представа за властта си над нея. А през очите му бе чела писмата, които бе писал на умиращата принцеса: